Улиците и булевардите бяха задръстени от коли. Небето беше все още облачно, но бурята беше отминала и той знаеше, че времето е подходящо за полети. „Ах, как бих искал да имам собствен самолет — помисли си той. — Да кажем «Лиър Джет». Наградата за целия ми труд тук трябва да е голяма.“
Той се унесе щастливо, наслаждавайки се на усещането за постигнатото и за власт.
— Изглежда, че сега много скоро ще можем да започнем строителството, капитане.
— О!
— Да. Председателят на комитета, казва се Затаки, ни увери, че ще ни сътрудничат. Изглежда, че познава един от вашите пилоти, капитан Старк.
Скрагър остро го погледна.
— Това е Дюк, Дюк Старк, спасен от левичарите и отлетял за Ковис. Ако бях на твое място, приятелю, бих, ъ, бих го следил внимателно. — И му съобщи колко неустойчив е Старк. — Направо е луд.
— Изобщо не изглежда такъв. Странно… Иранците са много, много странни. Но по-важно е как се чувстваш ти?
— Вече съм екстра — излъга Скрагър весело.
Вчера и през цялата нощ беше много зле, ругаеха го и му викаха, а той лежеше с белезници и никой не го разбираше, беше заобиколен от враждебност, следен отвсякъде. Загубен. И изплашен. Болката нарастваше. Времето бавно течеше в агония, в угасваща надежда, беше сигурен, че Минору е ранен или мъртъв, също като шофьора, и никой не ще разбере къде е той или какво се е случило.
— Една чашка хубав чай ще ме излекува. Ако искаш, тръгваме веднага, аз съм добре. Само една бърза баня, бръснене, чашка чай и малко храна — и можем щастливо да отпътуваме.
— Отлично. Тогава тръгваме веднага щом се приготвиш. — Минору беше инсталирал и изпробвал радиото.
През целия път до рафинерията и по време на полета до Ленгех Касиги беше в много добро настроение. Близо до Харг те мислеха, че са видели огромната акула-чук, за която Скрагър беше споменал веднъж. Летяха ниско, близо до брега, облачността беше все още ниска и гъста, тук и там проблясваха светкавици, но не бяха опасни, само малко ги раздрусваше. Радарното ръководство действаше ефективно и засилваше лошите му предчувствия. Двата дни до „Вихрушка“, без да се смята днешният, го потискаха. Загубата на един ден щеше да направи всичко още по-объркано. Какво ли се бе случило, откакто беше заминал?
След Харг той се приземи, за да зареди и да починат. Стомахът още го болеше ужасно и той забеляза малко кръв в урината си. Нямаше за какво да се безпокои. Нормално беше да има малко кръвотечение след такъв инцидент. Гадна работа, но беше извадил късмет!
Бяха на пясъчния бряг, приключвайки с пакетирания обяд — студен ориз, риба и туршия. Скрагър нагъваше и комат ирански хляб, пиле и соев сос, който беше отмъкнал от кухнята. Касиги пиеше японска бира. Скрагър отказа.
— Благодаря, но пиенето и карането не вървят заедно.
Касиги яде малко, Скрагър ядеше лакомо и бързо.
— Яденето беше добро — каза той. — По-добре ще е да тръгваме, веднага щом приключиш.
— Готов съм.
Скоро те отново излетяха.
— Ще има ли време да ме закараш до Ал Шаргаз или Дубай днес? — попита Касиги.
— Не, ако ще ходим до Ленгех. — Скрагър нагласи слушалките си. — Знаеш ли какво, когато стигнем до въздушния контрол на Киш, ще ги попитам мога ли да се отклоня за Бахрейн. Там можеш да вземеш международен или местен полет. Трябва да заредим в Лаван и мисля, че те ще ни позволят. Както вече ти казах, аз съм ти задължен за две неща.
— Нищо не ми дължиш — усмихна се Касиги. — На събранието на комитета вчера онзи Затаки попита колко скоро нашите хеликоптери ще полетят с пълна сила. Аз му обещах незабавни действия. Както знаеш, „Гърни“ вече не ни обслужват. Това, което искам, са три 212 и два 206 за следващите три месеца, един едногодишен договор, за който ще преговаряме тогава в зависимост от нуждите ни и който ще се преразглежда всяка година — и ти ще го изпълняваш. Ще бъде ли възможно?
Скрагър се колебаеше, не знаеше как да отговори. При нормални обстоятелства такова предложение щеше да бъде добра новина по телефона чак до Абърдийн, Гавалан лично щеше да бъде на телефона и всички щяха да участвуват срещу добра премия. Но при планираната „Вихрушка“, без „Гърни“ и без хората си, нямаше начин да помогне на Касиги.
— Кога, ъ-ъ-ъ… кога ще искате да започнат полетите? — попита той, за да спечели малко време за размисъл.
— Веднага. — продължи Касиги живо, наблюдавайки танкера долу. — Дадох гаранции на Затаки и комитета, че ако те ни сътрудничат, ще започнем веднага. Утре или най-късно вдругиден. Може би ще можеш да помолиш временния ви изпълняващ да пренасочи няколко 212, базирани в Бандар-е Делам и неизползувани в пълния им капацитет.