— Добре ли се чувстваш?
— О, добре съм, приятелю, добре съм.
„А, усмивката беше истинска този път и гласът му както обикновено. Тогава трябва да е нещо, свързано с хеликоптерите.“
— Ако не ми помогнеш, ще бъде много трудно за мен.
— Да. Зная. Бих искал да ти помогна, колкото мога.
„А, усмивката изчезна и гласът му стана отново сериозен. Защо? И защо това «бих искал да ти помогна», сякаш той би помогнал, но му е забранено да помага от някого. Гавалан? Може ли той да знае, че Гавалан не би ни помогнал заради «Струан»?“
Касиги дълго размисляше върху промяната, но не можеше да намери задоволителен отговор. После реши да използва един почти безпогрешен — да използува пътуването с чужденец, като този:
— Приятелю мой — започна той възможно най-искрено. — Зная, че има нещо, моля те, кажи ми какво е! — Видя, че лицето на Скрагър стана още по-сериозно, и го довърши с coup de grace. — Можеш да ми кажеш, можеш да ми се довериш. Аз наистина съм твой приятел.
— Да… да, зная това, приятелю.
Касиги наблюдаваше лицето му и чакаше, гледаше как рибата се върти около стръвта, закачена на нишка, толкова тънка и толкова здрава, простираща се назад до счупената лопатка на витлото, стискането на ръце, споделената опасност на борда на „Рикумару“, войната и общите спомени за загинали другари. „Толкова много от нас са мъртви, толкова млади… Да! — помисли си той с внезапна ярост. — Но ако имахме и една десета от техните хеликоптери, от тяхното въоръжение и техните кораби и една двадесета част от техния петрол и суровини, ние бихме били непобедими и императорът нямаше да бъде принуден да прекратява войната, както направи. Щяхме да бъдем непобедими — ако не беше бомбата, двете бомби. Господ да накаже завинаги тези, които изобретиха бомбата, която пречупи неговата воля.“
— Какво има?
— Аз, ъ-ъ… не мога да ти кажа, просто още не — съжалявам.
Касиги усети някаква опасност.
— Защо, приятелю? Уверявам те, че можеш да ми се довериш — опитваше се да го предразположи.
— Да… да, но не зависи само от мен. В Ал Шаргаз, утре, бъди търпелив, можеш ли?
— Ако е толкова важно, трябва да разбера сега, нали? — Касиги отново зачака. Знаеше цената на чакането и на мълчанието в моменти като този. Нямаше нужда да напомня на другия за „Задължен съм ти за две неща“. Засега.
Скрагър си спомняше. „В Бандар-е Делам Касиги ми спаси живота и няма съмнение в това. На борда на кораба му в Сири той доказа, че е умен, а днес доказа, че е добър приятел, пък и не му трябваше да си навлича всички тези неприятности — веднага, утре или вдругиден не биха имали значение за него.“
Очите му гледаха приборите и навън и той не видя опасност нито вътре, нито вън. Киш бързо се приближаваше отдясно. Той погледна към Касиги. Касиги се беше загледал напред, силното му, приятно лице бе замръзнало, леко начумерено. „По дяволите, приятелю, ако ти не изпълниш заръката, Затаки ще подивее! Но не можеш да го направиш. Не можеш, приятелю, и ми е толкова мъчно да те гледам да седиш така, без да ми напомняш, че ти дължа нещо.“
— Киш, тук HST на траверс Киш, поддържам триста.
— Киш. Поддържай триста. Има трафик на изток на три хиляди.
— Да, виждам ги. — Бяха два изтребителя. Той ги показа на Касиги, който не ги виждаше. — F-14, може би излитат от Бандар-е Абас.
Касиги не отговори, само кимна и това накара Скрагър да се почувствува още по-зле. Минутите минаваха. Перките бръмчаха.
После Скрагър се реши, въпреки че му беше неприятно.
— Съжалявам — започна той навъсено, — но ще трябва да изчакаш до Ал Шаргаз. Анди Гавалан може да помогне, аз не мога.
— Той може да помогне? По какъв начин? Какво има?
След кратка пауза Скрагър поясни:
— Ако някой може да помогне, това е той. Нека приключим дотук, друже.
Касиги чу окончателния отговор, но го пропусна покрай ушите си и остави въпросът да почака за момент, обезпокоен от появилите се нови сигнали за опасност. Това, че Скрагър не влезе в капана му и не му каза тайната, го накара още повече да го уважава. „Но това не го извинява — мислеше си той и яростта му нарастваше. — Той ми каза достатъчно, за да ме предупреди, сега зависи от мен да открия останалото. И така, Гавалан е ключът. За какво?“