— Да, да, истина е, но как… — Хаким спря, чувайки стъпки. Ахмед и един пазач завиха по коридора и се приближиха към тях.
— Радвам се, че се върна, Ахмед — каза той учтиво. — Негово височество също ще се радва.
— Благодаря, ваше височество. Случило ли се е нещо в мое отсъствие?
— Не, освен че полковник Фазир дойде да види баща ни тази сутрин.
Ахмед замръзна.
— Пуснаха ли го да влезе?
— Не. Оставил си разпореждане никой да не се допуска вътре без личното разрешение на Негово височество. Той спеше по това време и спа почти през целия ден. Проверявах през час, но сестрата твърди, че няма промени.
— Добре. Благодаря. Остави ли полковникът някакво съобщение?
— Само, че днес отивал в Джулфа, както било договорено със „съдружниците“. Това говори ли ти нещо?
— Не, ваше височество — излъга мазно Ахмед. Поглеждаше ту към брата, ту към сестрата, но преди да успее да каже нещо, Хаким продължи:
— Ще бъдем в Синия салон. Моля, извикай ни веднага щом баща ми се събуди.
Ахмед ги гледаше как се отдалечават ръка в ръка по коридора — младежът висок и красив, сестрата грациозна и желана. Предатели? Нямаше много време да получи доказателства. Върна се в стаята на болния и видя бледия като платно хан. Ноздрите му се присвиваха от миризмата. Той коленичи, пренебрегвайки протестите на сестрата и започна бдението си.
„Какво ли е искал този кучи син Фазир?“ — питаше се той. Събота вечерта, когато Хашеми Фазир и Армстронг се бяха върнали от Джулфа без Мжитрик, Фазир сърдито беше поискал да види хана. Ахмед присъстваше, когато ханът ги прие и заяви, че за него е също така загадка, както и за тях това, че Мжитрик не е бил в хеликоптера.
„Елате пак утре — ако човекът ми донесе писмо, ще го видите“ — беше отговорил ханът.
„Благодаря, но ще почакаме. Шевролетът едва ли е далеч зад нас.“
Така че бяха останали да чакат, ханът кипеше, но не можеше да направи нищо, хората на Хашеми се бяха разпръснали в храстите около двореца. Час по-късно беше пристигнал шевролетът. Той лично прие шофьора, докато Хашеми и говорещият фарси неверник се криеха в съседната стая.
„Имам лично писмо за Негово височество“ — беше казал човекът от Съветите.
А в стаята на болния беше заявил:
„Ваше височество, трябва да ви предам писмото насаме.“
„Дайте ми го сега. Ахмед е моят най-доверен съветник. Дайте ми го!“ — Мъжът неохотно се беше подчинил и сега Ахмед си спомни внезапната искра, преминала по лицето на хана, веднага щом започна да го чете.
„Ще има ли отговор?“ — грубо беше попитал човекът от Съветите.
Задавен от ярост, ханът беше поклатил отрицателно глава, освободи пратеника и даде писмото на Ахмед. То гласеше:
„Приятелю мой, бях шокиран като чух за вашата болест и сега бих бил до Вас, ако спешни дела не ме задържаха тук. Имам лоши новини за Вас: възможно е Вие и Вашият шпионин да сте предадени на Вътрешното разузнаване или на САВАМА — знаете ли, че ренегатът Абрим Пахмуди сега възглавява тази нова версия на САВАК? Ако са ви предали на Пахмуди, трябва да сте готов веднага да напуснете страната или много скоро ще се озовете в килията за мъчения. Предупредих моите хора да ви помогнат, ако е необходимо. Ако е безопасно, ще пристигна във вторник на смрачаване. Късмет.“
Ханът нямаше друг избор, освен да покаже съобщението на Хашеми и Армстронг.
„Истина ли е това? За Пахмуди?“
„Да, той е стар ваш приятел, нали?“ — беше попитал Фазир насмешливо.
„Не… не е. Напуснете!“
„Разбира се, Ваше височество. Междувременно този дворец е под контрол. Няма нужда да напускате страната. Моля, не правете нищо, което да осуети пристигането на Мжитрик във вторник, не правете нищо да подклаждате повече недоволството в Азербайджан. Колкото до Пахмуди и САВАМА, те не могат да направят нищо тук без моето одобрение. Аз съм законът в Табриз сега. Подчинете се и аз ще ви защитавам. Ако не се подчините, ще станете неговото изкупление.“
После двамата мъже бяха напуснали и ханът беше избухнал от ярост, по-ядосан, отколкото Ахмед го бе виждал, когато и да било. Пристъпът ставаше все по-лош и по-лош и изведнъж спря — ханът лежеше на пода, а той го гледаше отгоре, очаквайки да го види мъртъв. Но той не беше. Само восъчна бледност, спазми и забавено дишане.
— Иншаллах! — промърмори Ахмед. Не искаше да преживее отново такава нощ.