— Доведе ли я? — Изговаряше думите с усилие.
— Да, Ваше височество. Преди няколко минути.
Сестрата попадна в полезрението му.
— Как се чувствате, Ваше превъзходителство? — попита тя на английски, както й беше наредил. Беше й казал, че турският й е отвратителен.
— Все така.
— Нека да ви настаня по-удобно. — С голяма нежност и загриженост — и сила — тя го повдигна и оправи възглавниците и леглото. — Имате ли нужда от подлога, Ваше превъзходителство?
Ханът се замисли.
— Да.
Тя му помогна и той се почувства осквернен, че го прави пред жена неверница, но откакто тя беше пристигнала, той откри, че е изключително полезна, много умна и много добра, най-добрата в Табриз. Ахмед се беше погрижил да я доведе. Много по-добра от Айша, която се оказа абсолютно безполезна. Той видя, че Айша му се усмихва — големи очи, изплашени очи. „Чудя се дали някога ще мога да й го вкарам отново, целия, твърд като кокал, като първия път, сълзите и риданията й ме възбуждаха мигновено…“
— Ваше превъзходителство…
Той прие хапчето и глътка вода и се наслади на приятната хладина на ръцете й, подаващи му чашата. После отново видя Ахмед и му се усмихна, доволен, че довереникът му се е върнал.
— Добре ли беше пътуването?
— Да, Ваше височество.
— Доброволно? Или насила?
Ахмед се усмихна.
— Беше така, както планирахте, Ваше височество. Доброволно. Точно, както очаквахте.
— Не трябва да говорите толкова много, Ваше превъзходителство — предупреди го сестрата.
— Махни се.
Тя нежно го потупа по рамото.
— Искате ли да хапнете? Може би малко хорищ?
— Халва.
— Докторът каза, че не бива да ядете сладко.
— Халва!
Сестра Бейн въздъхна. Докторът им беше забранил, но после добави: „Е, ако настоява, можете да му дадете колкото иска, какво значение има това сега? Иншаллах!“ — Тя я намери, пъхна му едно парче в устата и изтри слюнката, а той я сдъвка с наслада. Беше с много орехи, но гладка и — о! — толкова сладка.
— Дъщеря ви пристигна от Техеран, Ваше превъзходителство — съобщи сестрата. — Помоли ме да й кажа веднага щом се събудите.
Беше му странно да говори. Опитваше се да каже изречение, но устата му не се отваряше, когато трябваше да се отвори, и думите оставаха в съзнанието му задълго, а след това излизаше само част от това, което искаше да каже, думите не бяха добре оформени, макар че трябваше да бъдат. „Но защо? Не правя нищо по-различно от преди. Преди какво? Не си спомням, само тъмнината и бученето на кръвта, и бодежа от нажежени до червено иглички, и че не можех да дишам.
Мога да дишам сега и да чувам идеално, и да виждам идеално, и умът ми работи идеално, и съм изпълнен с планове, добри както винаги. Само как да ги изкажа?“
— Как?
— Какво, Ваше превъзходителство? Отново пауза.
— Как говоря — по-добре?
— А — тя разбра веднага. Опитът й в сърдечните удари беше голям. — Не се тревожете, ще ви е малко трудно в началото. Като се оправите, отново ще можете да контролирате говора си. Трябва да почивате колкото може повече, това е много важно. Почивка и лекарства, и търпение, и ще се оправите такъв, какъвто сте били винаги. Нали?
— Да.
— Искате ли да повикам дъщеря ви? Тя нямаше търпение да ви види. Много красива девойка.
Пауза.
— По-късно. Видя по-късно. Вървете си, всички… без хмед.
Сестра Бейн се поколеба, после пак любезно го потупа по ръката.
— Ще ви дам десет минути, ако обещаете, че ще почивате след това. Така добре ли е?
— Да.
Когато останаха насаме, Ахмед се приближи до леглото.
— Да, Ваше височество?
— Колко часа?
Ахмед погледна часовника си. Беше от злато, богато украсен и той много му се възхищаваше.
— Вече е почти един и половина, вторник.
— Пьотър?
— Не знам, Ваше височество. — Ахмед му предаде думите на Хаким. — Ако Пьотър дойде днес в Джулфа, Фазир ще го чака.
— Иншаллах. Азадех?
— Тя беше искрено разтревожена за вашето здраве и веднага се съгласи да дойде. Преди малко я видях заедно със сина ви. Сигурен съм, че ще се съгласи на всичко, за да го защити — както и той ще направи за нея. — Ахмед се стараеше да произнася всичко ясно и отчетливо, за да не го уморява. — Какво искате да направя?