— Не знам.
Сега стражата ги чу и погледна през прозореца на кабината, поздрави водача си и попита какво става.
— Нищо — отговори Баязид, направи му знак да се върне на поста си и се вгледа замислено в нощта. През малкото дни, през които чужденецът беше в селото, той беше започнал да го харесва и да го уважава — като мъж и като ловец. Днес го беше завел в гората, за да го изпита, а после, за да го изпита отново и за собствено удоволствие, му беше дал пушка. С първия изстрел Ерики беше убил планинска коза в далечината — така чисто, както би го направил той. Даването на пушката беше вълнуващо, той чакаше какво ще направи чужденецът, дали ще сглупи и ще се опита да я насочи към него, или, което е още по-глупаво, ще побегне през дърветата, където щяха да го преследват с огромно удоволствие. Червенокосият мъж на ножа просто ловуваше и пазеше мислите си за себе си, въпреки че всички чувстваха как яростта му напира.
— Усетил си нещо. Опасност? — попита той.
— Не знам. — Ерики се огледа в нощта. Никакви звуци, освен вятъра, няколко нощни животни на лов, нищо особено. Но въпреки това той се чувствуваше неспокоен.
— Никакви новини още?
— Не, нищо повече. — Един от пратениците се беше върнал следобед.
— Ханът е тежко болен, скоро ще умре — беше съобщил той. — Но обеща скоро да отговори.
Баязид беше разказал на Ерики всичко и точно.
— Пилоте, бъди търпелив — беше предупредил Баязид. Не искаше неприятности.
— От какво е болен ханът?
— Болен е. Това ни съобщи пратеникът, казали им, че е болен, много болен. Болен!
— Ако умре, какво ще стане?
— Наследникът му ще плати — или няма да плати. Иншаллах. Шейхът премести леко пушката на рамото си. — Ела на завет, студено е. Излязоха през близката къща и се загледаха в долината. Тишина и спокойствие, няколко проблясъка от фарове от време на време на пътя, далеч, далеч долу.
„Едва на тридесет минути от двореца и Азадех — мислеше си Ерики — и няма начин да избягам.“
Всеки път, когато запалваше двигателите, за да зареди акумулаторите и да раздвижи горивото, пет пушки се насочваха към него. Понякога се разхождаше до края на селото или като тази вечер ставаше, готов да бяга и да върви пеша, но така и не му се удаде възможност, охраната беше прекалено бдителна. По време на лова днес той сериозно се изкушаваше да опита да се измъкне — но знаеше, че те просто си играят с него.
— Няма нищо, пилоте, връщай се в леглото — успокои го Баязид. — Може би утре ще има добри новини. Както Бог пожелае.
Ерики не каза нищо. Очите му пронизваха нощта, не можеше да се освободи от лошите предчувствия. „Може би Азадех е в опасност или може би… може би няма нищо и аз просто полудявам от чакането и тревогите? Дали Рос и войникът са избягали и какво става с онзи педераст Пьотър Мжитрик и Абдула?“
— Да, както Бог пожелае, съгласен съм, но аз искам да тръгвам. Дойде време.
Младият мъж се засмя, показвайки счупения си зъб.
— Тогава ще трябва да те завържа.
Ерики му се усмихна в отговор, също така безрадостно.
— Ще чакам утре и утре вечер, после в зори на другия ден напускам.
— Не.
— Ще бъде по-добре и за теб, и за мен. Можем да отидем в двореца с твоите хора, мога да се призе…
— Не. Ще чакаме.
— Мога да се приземя в двора, ще говоря с него и вие ще получите откупа и…
— Не. Ще чакаме. Ще чакаме тук. Там е опасно.
— Или ще тръгнем заедно, или тръгвам сам. Шейхът повдигна рамене.
— Предупредих те, пилоте.
Дворецът на хана: 11,38 през нощта.
Ахмед подкара пред себе си Нажуд и съпруга й Махмуд като говеда. И двамата бяха разчорлени и все още по нощници, и двамата вцепенени, Нажуд обляна в сълзи. Двама телохранители крачеха зад тях. Ахмед все още държеше ножа си изваден. Преди половин час беше нахлул със стража в покоите им, измъкна ги от леглото им от килими и им каза, че ханът най-сетне е разбрал, че са го лъгали за Хаким и Азадех, че са заговорничели срещу него, защото тази вечер един от слугите признал, че е подслушал същия разговор и не е било казано нищо лошо.
— Лъжа! — изпъшка Нажуд, притисната към леглото, полузаслепена от фенерчето, което един от стражите беше насочил срещу лицето й, а другият беше опрял оръжието си в главата на Махмуд. — Всичко е лъжа…