Ахмед извади ножа си, остър като игла, и го опря под лявото й око.
— Не е лъжа, твое височество! Вие лъжесвидетелствахте пред хана и пред Бога и сега аз съм тук по негова заповед, за да избода очите ви. — Той докосна кожата й с острието и тя изпищя:
— Не, моля ви, умолявам ви, моля недейте… чакайте, чакайте…
— Признавате ли, че сте излъгали?
— Не. Никога не съм лъгала. Нека да видя баща си, той никога не би заповядал такова нещо, без да ме види преди…
— Никога вече няма да го видите! Защо ще ви вижда? Вие излъгахте преди, ще излъжете отново!
— Аз… аз никога не съм лъгала.
Устните му се изкривиха в усмивка. През всичките тези години той знаеше, че тя лъже. Но това не го интересуваше. Сега обаче — да.
— Излъгахте пред Бога. — Острието прободе кожата. Изпадналата в паника жена се опита да извика, но той сложи другата си ръка върху устата й и се изкуши да натисне острието още малко, после да го извади и отново да го забие, и отново, и отново, докато всичко свърши, завинаги. — Лъжкиня!
— Милост! — изграчи тя. — Милост, в името на Бога…
Той я отпусна малко, но не и острието на ножа.
— Няма милост за вас. Молете се на Бога за милост, Ханът ви осъди!
— Чакайте… чакайте — говореше тя обезумяло, усещайки как мускулите му се напрягат. — Моля… пуснете ме да ида при хана… да го помоля за милост, аз съм му дъще…
— Признавате ли, че сте лъгали?
Тя се поколеба, очите й трескаво шареха, сърцето й се блъскаше в гърдите от ужас. Изведнъж острието на ножа проби кожата и тя изпъшка:
— Признавам… признавам, че преуве…
— В името на Бога, излъгахте ли или не? — изръмжа Ахмед.
— Да… да… да, излъгах… моля ви, нека да видя баща си… моля ви. — Сълзите бликнаха от очите й и той се поколеба, преструвайки се, че не е сигурен в себе си, после погледна към съпруга й, който лежеше на килима, треперейки от ужас. — Вие също сте виновен!
— Не знаех нищо за това, нищо — измънка Махмуд. — Абсолютно нищо, никога не съм лъгал хана, никога, никога, не знаех нищо…
Ахмед ги избута пред себе си. Стражата отвори вратата на болничната стая. Азадех, Хаким и Айша бяха там, извикани да дойдат незабавно, по нощници, всички изплашени, сестрата също. Ханът беше буден и умислен, очите му бяха почервенели. Нажуд коленичи и измърмори, че е преувеличила за Хаким и Азадех, а когато Ахмед се приближи, тя изведнъж избухна:
— Излъгах, излъгах, моля простете ми… простете ми… милост… милост — продължаваше безсмислено да мънка тя. Махмуд виеше и плачеше, повтаряше, че не е знаел нищо, иначе щял да каже, разбира се, че щял да го направи, за Бога, разбира се, че щял, и двамата просеха милост — и всички знаеха, че милост няма да има.
Ханът шумно прочисти гърлото си. Тишина. Всички очи се насочиха към него. Устните му се движеха, но не излизаше никакъв звук. Сестрата и Ахмед се приближиха до него.
— Ахмед остава, и Хаким, Азадех… останалите вървят — тия под стража.
— Ваше височество — каза сестрата нежно. — Не може ли да почакате до утре? Изморихте се страшно много. Моля ви, моля ви, направете го утре.
Ханът само поклати глава.
— Сега.
Сестрата беше много уморена.
— Не поемам никаква отговорност, господин Ахмед. Моля ви бъдете колкото можете по-кратки. — Изтощена, тя напусна стаята. Двамата телохранители вдигнаха Нажуд и Махмуд и ги изблъскаха. Айша ги последва, олюлявайки се. Ханът затвори за миг очи, събирайки силите си. Сега само тежкото му, хъркащо дишане нарушаваше тишината. Ахмед, Хаким и Азадех чакаха. Минаха двадесет минути. Ханът отвори очи. За него бяха минали само няколко секунди.
— Сине мой, довери се на Ахмед като на свой първи довереник.
— Да, татко.
— Закълнете се в Бога и двамата.
Той слушаше внимателно, докато те се кълняха в хор:
— Кълна се в Бога, че ще се доверявам на Ахмед като на свой пръв довереник. — Преди това се бяха заклели в същото пред цялото семейство — и във всичко друго, което поиска той: да обичат и да пазят малкия Хасан, Хаким да направи Хасан свой наследник, и двамата да останат в Табриз, Азадех да остане поне две години в Иран, без да напуска. „По този начин, Ваше височество — беше му обяснил Ахмед, — никакво чуждо влияние, като това на мъжа й, не ще й въздейства, преди да бъде изпратена на север, независимо дали е виновна или не.“