— Да. Моля да ми позволите да ви помогна, бих искал да ви помогна.
Ахмед й помогна да изчистят кръвта и да придадат на хана представителен вид, като през цялото време кроеше планове: Нажуд и Ахмед да бъдат прогонени преди пладне, останалата част от наказанието им да се изпълни след година и един ден от днес нататък; да разбере дали Фазир е хванал Пьотър Олег; да се погрижи да прережат гърлото на пратеника за откупа този следобед, както се беше разпоредил от името на хана.
„Глупак — помисли си той, загледан в трупа, — глупак, как можа да си помислиш, че ще платя откупа, за да се върне пилотът, който да те откара в Техеран, за да ти спасят живота! Защо да ти спасяват живота за няколко дни или за месец? Опасно е да си болен и безпомощен, умът ти се помрачава, о, да, докторът ми каза какво мога да очаквам, докато постепенно загубваш ума си и ставаш по-отмъстителен от всякога, по-опасен от когато и да било, достатъчно опасен, за да се обърнеш може би и срещу мен! Но сега, сега Хаким със сигурност ще наследи престола и аз ще властвам над лъвчето, и с помощта на Аллаха ще се оженя за Азадех. Или ще я изпратя на север — оная работа й е като на всяка друга.“
Сестрата поглеждаше от време на време Ахмед, неговите изящни и в същото време силни и нежни ръце, за първи път доволна от неговото присъствие, без да се страхува. Наблюдаваше го как реши брадата си. „Хората са толкова странни — помисли тя. — Той сигурно много е обичал този зъл старец.“
Сряда
28 февруари 1979 г.
54
Техеран: 6,55 сутринта.
Макайвър продължи да сортира папките и книжата, които беше взел от големия сейф на офиса. Слагаше в куфара си само онези, които бяха жизненоважни. Занимаваше се с това от пет и половина сутринта и сега го болеше главата, наболяваше го и гърбът, а куфарът беше почти пълен. „Още толкова много трябва да взема“ — мислеше си той, като се стараеше да работи колкото може по-бързо. До един час, може би дори по-малко, щяха да дойдат иранците от персонала и той трябваше да прекъсне.
„Проклет народ“ — мислеше си той раздразнено, — „все ги няма, когато ни трябват, но сега, през последните дни, не можем да се отървем от тях. Като лепки са:“ „О, не, ваше превъзходителство, позволете ми, моля, да заключа вместо вас, умолявам ви за това изключително право…“ или „О, не, ваше преподобие, аз ще отворя офиса вместо вас, настоявам, това не е работа на ваше превъзходителство!“ Може би ставам параноик, но действат точно като че ли са шпиони, на които им е наредено да ни наблюдават. Партньорите ни са по-любопитни от всякога. Сякаш някой ни следи.
И все пак досега, да чукнем на дърво, всичко върви като добре регулиран реактивен самолет: ние ще бъдем извън страната по обед или малко по-късно. Руди вече е готов за петък с всички допълнителни хора и цял товар резервни части и е вече извън Бандар-е Делам, на път за Абадан, където се беше промъкнал един „Трайдънт“ на Британските авиолинии — приятелят на Дюк Затаки му беше уредил разрешение да евакуира британските петролни работници. Дюк вече сигурно е складирал допълнително гориво при Ковис, а момчетата му имат разрешение да тръгнат утре със 125, и да чукнем пак на дърво, вече три камиона товари резервни части са изпратени към Бушир, за да бъдат превозени с кораб до Ал Шаргаз. Перкото, полковник Чангиз и този проклет молла, Хусаин, все още се държат добре, слава на Бога. В Ленгех Скраг няма да има проблеми — крайбрежни кораби, подходящи за неговите части, колкото щеш — и няма нищо друго за вършене, освен да чака деня X — не, не деня X, а деня X плюс едно.
„Единственото черно петно е Азадех. И Ерики. Защо, по дяволите, тази глупава жена не ми каза, че е решила да търси бедния Ерики? Боже мой, едва се спаси от Табриз, а сега отново отива и пъха малката си красива главица там. Жени! До една са луди. Откуп? Глупости. Обзалагам се, че това е пак капан, заложен от нейния баща, оня мръсник хана. Същевременно става точно така, както беше казал Том Локхарт:“ „Тя и без това щеше да си отиде, Мак, а ти щеше ли да й кажеш за «Вихрушка»?“
Стомахът му се сви. Даже и ако другите успееха да се измъкнат, проблемът с Ерики и Азадех оставаше. „После, и бедният Том и Шаразад. Как, по дяволите, да ги отведем на безопасно място? Трябва да измислим нещо. Имаме още два дни, може би дотога…“