Той се стресна и се обърна — не беше чул да се отваря вратата. Главният му секретар Горани стоеше на входа — висок и плешив, благочестив шиит, добър човек, който дълги години работеше при тях.
— Салаам, ага.
— Салаам. Подранил си. — Макайвър забеляза нескритата изненада на човека от цялата тази бъркотия — обикновено той беше прибран до педантичност — и се почувствува като в небрано лозе.
— Имамът заповяда да се въдвори ред и всеки да работи усилено за успеха на революцията. Мога ли да помогна с нещо, ага?
— Добре, ъъъ… не, не, благодаря. Аз, ъъъ… просто много бързам. Имам много неща за днес и излизам до посолството. — Макайвър почувствува, че гласът му потреперва, но не можеше да спре. — Имам, ъъъ… имам уговорени срещи през целия ден и по обед трябва да бъда на летището. Трябва да се подготвя малко за комитета на Дошан Тапе. Няма да се връщам в офиса от летището, така че можеш да затвориш рано — всъщност можеш да си вземеш почивка следобед.
— О, благодаря ви, ага, но офисът трябва да е отворен целия ден, докато…
— Не, ще затворим, когато тръгна. Ще се прибера направо вкъщи и ще бъда там, в случай че има нужда от мен. Моля те, излез и се върни след десет минути, искам да изпратя няколко телекса.
— Да, ага, разбира се, ага. — Горани излезе.
Макайвър мразеше лъжата. „Какво ще стане с Горани — запита се той отново, — с него и с всички останали наши хора в цял Иран, някои от които са толкова добри и мили, с тях и с техните семейства?“
Разстроен, той привърши колкото е възможно по-бързо. В касата имаше около сто хиляди риала. Той заключи отново сейфа и изпрати няколко незначителни телекса. Най-важния беше изпратил в пет и половина тази сутрин в Ал Шаргаз с копие до Абърдийн, в случай че Гавалан закъснее. „Въздушно карго на пет сандъка с части за поправка, както беше планирано.“ Съобщението беше кодирано и означаваше, че Ногър, Петикин, той и последните двама механици, които не бе успял да измъкне от Техеран, се готвят да се качат на борда на 125 днес, както се предвиждаше по плана, и това щеше да стане, ако цялата организация вървеше добре.
— Кои са тези сандъци, ага? — По някакъв начин Горани бе намерил копията от телекса.
— От Ковис, ще ги качим на 125 следващата седмица.
— О, много добре. Ще ги проверя вместо вас. Преди да тръгнете, бихте ли ми казали кога ще се върне нашият 212, моля? Този, който дадохме под наем в Ковис?
— Следващата седмица. Защо?
— Негово превъзходителство членът на Съвета на директорите министър Али Киа искаше да знае.
Макайвър моментално изстина.
— Така ли? Защо?
— Вероятно е приготвил чартър за него, ага. Помощникът му дойде тук снощи, след като бяхте тръгнали, и ме попита. Министър Киа иска също още днес отчет за хода на работата по трите ни 212, изпратени на ремонт. Аз, ъъъ… казах му, че ще го имам още днес — той ще дойде тази сутрин, така че не мога да затворя офиса.
Никога не бяха обсъждали трите хеликоптера или необичайно големия брой резервни части, изпращани с камиони, коли или като личен багаж — в багажниците на самолетите нямаше място. Беше напълно възможно Горани да знае, че 212-ките не се нуждаят от ремонт. Макайвър вдигна рамене, надявайки се на най-доброто.
— Ще бъдат готови навреме. Остави бележка на вратата.
— О, но това би било много неучтиво. Ще предам съобщението. Той каза, че ще се върне преди обедната молитва и специално помоли за среща с вас. Има много поверително съобщение от министър Киа.
— Добре, отивам до посолството. — Макайвър се замисли за момент. — Ще се върна веднага щом мога. — Той раздразнено взе куфарчето си и забърза надолу по стълбите, като ругаеше Али Киа и накрая прибави и една псувня за Али Баба.
Али Баба — наричан така, защото напомняше на Макайвър за четиридесетте разбойници — беше тъмната половина на семейния им живот в Техеран. Работеше при тях от две години и беше изчезнал, когато започнаха неприятностите. Вчера призори Али Баба се беше върнал сияещ и се беше държал така, сякаш е заминал само за уикенда, а не за почти пет месеца и беше настоявал щастливо да заеме старата си стая. „О, ага, къщата трябва да бъде идеално почистена и подготвена за завръщането на нейно височество — следващата седмица жена ми ще дойде да свърши тази работа, а междувременно ще ви донеса веднага препечен хляб с чай, както винаги сте обичали. Макар и с големи жертви, днес се пазарих извънредно дълго за пресен хляб и мляко — исках да направят специално за мен отстъпка от цената, но разбойниците са я повишили пет пъти от миналата година, толкова неприятно, но моля да ми дадете парите сега и веднага щом отворят банката, да ми изплатите нищожната ми заплата…“