— Да, така е. Ако бях на негово място, сигурно щях да побеснея от яд при такава промяна в плана. — Жан-Люк се намести удобно и се облегна назад. Мислите му се въртяха около Саяда и раздялата им, която се оказа мъчително сладостна. Той погледна Петикин и видя, че е много намръщен. — Какво има?
— Изведнъж се зачудих как Мак ще стигне до Ковис.
— С хеликоптер естествено. Останаха два 206 и един „Алует“.
— Том откара „Алуета“ в Ковис днес, а и не останаха никакви пилоти.
— Тогава ще пътува с кола. Защо?
— Не мислиш, че е толкова луд да подкара сам хеликоптера на Киа, нали?
— Ти имаш ли ум? Разбира се, че не, не е толкова… — Веждите на Жан-Люк се повдигнаха. — Merde, всъщност май наистина е доста луд.
В Главната квартира на Вътрешното разузнаване: 6,30 следобед.
Хашеми Фазир стоеше до прозореца на просторния си кабинет и гледаше към градските покриви и минаретата, към огромните куполи на джамиите сред модерните, стройни, многоетажни, хотели и сгради, заслушан в замиращите викове на мюезините преди залез. Уличните светлини бяха малко повече от обикновено. Чуваше се далечна стрелба.
— Кучи синове — промърмори той, а после, без да се обръща, добави остро: — Това ли е всичко, което каза тя?
— Да, ваше превъзходителство. „След няколко дни“. Тя каза, че е „напълно сигурна“, че французинът не знаел точно кога напускат.
— Трябваше да разбере. Каква небрежност. Небрежните агенти са опасни. Само 212, а?
— Да, за това беше сигурна. Съгласен съм, че е небрежна и трябва да бъде наказана.
Хашеми долови злобното задоволство в гласа му, но не допусна това да смути доброто му настроение, просто остави съзнанието си да блуждае в търсене на решение какво да прави със Саяда Бертолини и нейната информация. Беше много доволен от себе си.
Днешният ден беше превъзходен. Един от неговите тайни сътрудници бе назначен за номер втори след Абрим Пахмуди в САВАМА. По обед един телекс от Табриз потвърди смъртта на Абдула хан. Той изпрати веднага обратен телекс, за да си уреди частно посещение при новия хан, Хаким хан, утре, като си запази един от леките двумоторни самолети на САВАМА. Изпращането на Толбът в ада беше минало идеално и той не намери никакви следи от извършителите — хората от „Група Четири“, — когато го извикаха веднага да инспектира мястото на експлозията. Хората наблизо не бяха видели кой е паркирал колата. „В един момент цареше Божи мир, а в следващия — Сатанински бяс“ — разказваха те.
Преди час се беше обадил лично Абрим Пахмуди, очевидно за да го поздрави. Но той избягна клопката, като предпазливо отрече да има нещо общо с експлозията — по-добре е да не се обръща внимание на приликата с първата бомбена експлозия, която разкъса генерал Джанан в колата му; по-добре е Пахмуди да не знае, да се приспи вниманието му, да бъде под напрежение. Хашеми прикри задоволството си и каза с печален тон:
— Иншаллах, ваше превъзходителство, но очевидно отново е нападение на проклетите леви терористи. Толбът не е бил мишената, въпреки че със смъртта му проблемът отпада. Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но нападението според мен отново е било насочено срещу привилегированите от имама. — Стоварването на вината върху терористите и твърдението, че атаката е била насочена срещу аятоласите и моллите, които често посещаваха пострадалия от експлозията ресторант, щеше да ги изплаши и услужливо да отклони съдебното дирене от Толбът, като по този начин се избягваха евентуални репресивни мерки от страна на Англия и сигурното отмъщение на Робърт Армстронг, ако той разбереше някога — и така щяха да убият с един куршум два заека.
Хашеми се обърна и погледна Сюлейман ал Виали, мъж с остри черти на лицето, водач на екип от „Група Четири“, човека, който днес беше поставил бомбата в колата — същия, който беше хванал Саяда Бертолини в спалнята на Тимур.
— След малко тръгвам за Табриз. Ще се върна утре или вдругиден. С мен ще бъде един висок англичанин, Робърт Армстронг. Изпрати някой от твоите хора да го проследи, увери се, че човекът знае къде живее Армстронг и после му нареди да го ликвидира някъде на улицата, на тъмно.