— Не искам наркомани или убийци, само хора, на които мога да се доверя.
— Една от английските думи за убиец идва от вашия език и значи „човек, който взема хашиш“. Легендата разказва, че през единадесети век в Аламут — непревземаемата крепост в планините край Казвин — Хасан-ибн-ал-Сабах имал тайни градини, направени по подобие на Райските градини, описани в Корана, където от фонтаните се леели мед и вино и наоколо се излежавали красиви и любвеобилни девици. Там тайно въвеждали упоени с хашиш мъже, за да предвкусят от обещаното вечно и сладострастно блаженство, което ги очаквало в рая след смъртта. После, след ден, два или три, „благословеният“ се връщал отново на земята и му било гарантирано бързо връщане в „рая“ в замяна на пълното му подчинение.
От Аламут фанатизираните банди от наивни наркомани, ревностни последователи на Хасан-ибн-ал-Сабах, тероризирали Персия и скоро проникнали в по-голямата част от Близкия изток. Това продължило почти два века — до хиляда двеста петдесет и шеста година. Тогава един от внуците на Чингис хан, Хулагу хан, дошъл в Персия с ордите си и завладял Аламут, разрушил го камък по камък от планинските му върхове и унищожил убийците до крак.
Хашеми беше стиснал устни. „Ах, Робърт, как можа да проникнеш през булото и да прозреш тайния ми план: да осъвременя идеята на ал-Сабах, толкова лесна за осъществяване сега, когато шахът избяга и страната е размирна. Толкова лесна с всички тези наркотици и халюциногени и огромния запас от наивни фанатици, вече обладани от желанието да станат мъченици, които трябва само да бъдат водени и насочвани в правилната посока — да ликвидират всеки, когото посоча. Както Джанан и Толбът. Както теб!
Но с какви мърши трябва да си имам работа, за да разширя сферата си на влияние! Как могат хората да бъдат толкова жестоки? Как могат така открито да се наслаждават на необуздани жестокости като отрязването на мъжки полови органи или осакатяването на дете? Дали е от това, че са от Близкия изток, че живеят в Близкия изток и не са приобщени никъде другаде? Колко страшно е, че не могат да се учат от нас, не могат да извлекат полза от нашата древна цивилизация! Империята на Кир и Дарий трябва да се възроди отново. Ей Богу — в това шахът беше прав. Моите убийци ще проправят пътя, дори обратно в Йерусалим.“
Той отпи от уискито, доволен от работата си през деня. Имаше много приятен вкус. Предпочиташе го без лед.
Четвъртък
1 март 1979 г.
55
В селището близо до северната граница: 5,30 сутринта.
В сумрака на утрото Ерики нахлузи ботушите си. Беше вече облечен в пилотското си яке, чиято добре омекнала кожа приятно шумолеше, ножът му беше изваден от ножницата и напъхан в ръкава. Внимателно отвори вратата. Селото спеше под снежното си покривало. Не видя никакви пазачи. Изпод навеса, където бе скрит хеликоптерът, не достигаше нито звук, но Ерики знаеше, че го охраняват добре, така че нямаше смисъл да опитва. Беше опитвал по различно време на деня и нощта. Всеки път стражите от салона и пилотската кабина просто му се усмихваха, нащрек и учтиво. Нямаше начин да се пребори и с тримата и да излети. Единственият му шанс беше да избяга пеша и той кроеше планове още от мига, когато завчера се скараха с шейх Баязид.
Сетивата му се насочиха към тъмнината. Звездите бяха скрити от тънки облаци. Сега! Със сигурна стъпка той се промъкна през вратата и покрай редицата колиби, насочи се към дърветата и изведнъж се оплете в някаква мрежа, която като че ли падна от небето, и започна борба за живота си.
Четирима държаха краищата на мрежата, предназначена за залавяне и укротяване на диви кози. Те ловко я затягах около него все по-здраво и въпреки че той крещеше от ярост и с огромната си сила разкъса някои от въжетата, скоро лежеше безпомощен в снега. За секунди остана така задъхан, после отново се опита да разкъса мрежата, а чувството на безсилие го караше да вие. Но колкото повече се напъваше да се пребори с въжетата, те като че ли още повече се затягаха. Накрая престана да се бори и легна на земята, опита се да си поеме въздух и се огледа. Беше обграден. Цялото село беше будно, всички — облечени и въоръжени. Очевидно го бяха чакали. Никога не бе виждал или чувствал толкова омраза.
Петима души едва го повдигнаха и го завлякоха до колибата, в която се бяха събрали всички. Хвърлиха го грубо на мръсния под пред шейх Баязид, който седеше с кръстосани крака върху кожа на подобаващото му се място до огъня. Колибата беше голяма, задимена и претъпкана.