Пръстите на Ерики трепереха, когато натисна бутона за запуск на двигателите. Първият двигател оживя и изрева.
В двореца на хана: 6,35 сутринта.
Хаким се събуди внезапно. Стражата до вратата се стресна.
— Какво има, Ваше височество?
— Нищо, нищо, Ищар, просто… просто сънувах. — Вече съвсем буден, той се протегна доволно, очаквайки с нетърпение новия ден.
— Донеси ми кафе. След като се изкъпя, искам закуската тук — и помоли сестра ми да дойде при мен.
— Да, Ваше височество, веднага.
Телохранителят Ищар излезе. Хаким отново изпъна стегнатото си тяло. Утрото беше навъсено. Стаята беше богато украсена и огромна, проветрива и студена — но все пак спалня на хан. Огънят ярко светеше в огромната камина — телохранителите го поддържаха през нощта. Никой друг не можеше да влиза тук, Хаким лично бе избрал пазача от петдесет и тримата в двореца, които очаквали да се реши тяхното бъдеще. „Къде да намеря тези, на които да се доверя“ — попита се той, после стана от леглото, загърна се в топлия брокатен халат — един от петдесетте, които бе намерил в гардероба, — обърна се към Мека и отворения Коран в богато облицованата с керамични плочки ниша, коленичи и произнесе първата молитва за деня. Очите му се спряха на древния Коран, огромен и украсен със скъпоценни камъни, написан ръчно от калиграф, безценен — Коранът на Горгон хан, неговият Коран. — „За толкова много неща трябва да благодаря на Бога — помисли си той, — имам толкова неща да науча, толкова неща да направя — но началото беше чудесно.“
Снощи, малко след полунощ, пред събралото се семейство той свали гравирания със смарагди златен пръстен — символ на древното ханство — от показалеца на дясната ръка на баща си и го сложи на своя. Трябваше силно да дърпа пръстена от затлъстелия пръст и да притиска ноздри, за да не вдишва от смрадта на мърша, изпълнила стаята. Въодушевлението му надделя над отвращението и сега той наистина беше хан. После всички присъстващи от семейството коленичиха и целунаха ръката му с пръстена, кълнейки се във вярност — Азадех горда, че е първа, след нея Айша, трепереща и уплашена, после Нажуд и Махмуд, които външно се каеха, тайно в себе си благославяха Аллаха за помилването.
После долу, в Голямата зала — Азадех стоеше зад гърба му, — Ахмед и стражите също се заклеха във вярност. По-далечните роднини щяха да дойдат по-късно, заедно с вождовете на други родове, с личния и домакинския персонал и слугите. Хаким веднага се разпореди за погребението и едва тогава си позволи да погледне Нажуд.
— Е?
— Ваше височество — каза Нажуд мазно, — пред Аллаха ви поздравяваме с цялото си сърце и се кълнем да ви служим с всичките си сили.
— Благодаря ти, Нажуд — отговори той. — Благодаря ти. Ахмед! Каква беше произнесената от хана присъда за сестра ми и нейното семейство, преди да умре? — Внезапно в Голямата зала настъпи напрежение.
— Изгнание, без пари в пустеещите земи на север от Мешед, Ваше височество, под охрана. Веднага.
— Съжалявам, Нажуд, ти и цялото ти семейство заминавате на разсъмване, както е отсъдено.
Той си спомни как лицето й посивя, лицето на Махмуд също, и тя заекна:
— Но, Ваше височество, сега вие сте хан, вашата дума е закон за нас. Не очаквах… сега вие сте хан.
— Но ханът, нашият баща, издаде заповед, когато той беше законът, Нажуд. Не е правилно да отменям решението му.
— Но сега вие сте законът — каза Нажуд с подкупваща усмивка. — Вие ще отсъдите правилно.
— С помощта на Аллаха, аз, разбира се, ще опитам, Нажуд. Но не мога да отменя заповедта на баща ми на смъртния му одър.
— Но, Ваше височество… — пристъпи към него Нажуд. — Моля ви, много ви моля, можем ли да обсъдим този въпрос насаме?
— По-добре тук, пред семейството. Какво искаше да кажеш, Нажуд?
Тя се поколеба, приближи се още и той почувствува, че Ахмед се напрегна, и го видя да посяга към ножа си. Кожата на врата му настръхна.
— Ахмед е този, който твърди, че ханът е издал такава заповед, не, това не означава, че… нали? — Нажуд шепнеше, но думите й отекваха в стените.
От устните на Ахмед се откъсна въздишка.
— Вечно да горя в ада, ако съм излъгал.
— Знам, че не си, Ахмед — каза Хаким тъжно. — Нали аз бях там, когато ханът взе решение? Бях там, Нажуд, както и нейно височество сестра ми, съжалявам…