— Но, Хаким, мили мой — каза Азадех, когато останаха сами, — нямаше нужда да ги бият.
— След ден-два няма да има нужда — отговори й той. — Но дотогава дворецът ще се промени така, както аз желая.
— Разбира се, ти знаеш по-добре, скъпи. А какво ще правим с откупа?
— А, да, веднага ще се разпоредя. — Той изпрати да повикат Ахмед.
— Съжалявам, Ваше височество, ханът, вашият баща, заповяда да прережем гърлото на пратеника вчера следобед.
Хаким и Азадех се стъписаха.
— Но това е ужасно! Какво можем да направим сега? — извика тя.
— Ще се опитам да се свържа с племето — обеща Ахмед. — Може би сега, когато ханът, вашият баща, умря, те, ще… те ще преговарят с вас отново. Ще се опитам.
Седнал на ханския трон, Хаким видя мазната увереност на Ахмед и разбра клопката, в която беше попаднал. В душата му се надигна страх. Пръстите му си играеха със смарагдовия пръстен на пръста му.
— Азадех, моля те, ела след половин час.
— Разбира се — каза тя покорно и когато остана сам с Ахмед, той попита:
— Какво оръжие имаш?
— Нож и автомат, Ваше височество.
— Дай ми ги! — Сърцето му подскочи и устата му пресъхна, но трябваше да го направи, и то сам. Ахмед се поколеба, после се подчини, явно недоволен, че му вземат оръжието. Но Хаким се направи, че не забелязва, просто погледна как действува автоматът и го потупа замислено.
— Сега ме слушай добре, съветнико: ти няма само да се опитваш, а ще се свържеш с племето веднага и ще се погрижиш да доведеш невредим съпруга на моята сестра. Отговаряш с главата си, в името на Аллаха и неговия пророк!
— Аз… разбира се, Ваше височество. — Ахмед се опитваше да скрие гнева си.
Хаким небрежно насочи оръжието към главата му.
— Заклех се пред Аллаха да се отнасям с теб като с пръв съветник и ще го направя — докато си жив. — Устата му се изкриви в усмивка. — Даже ако се случи да те осакатят, може би кастрират, даже ако враговете ти те ослепят. Имаш ли врагове, Ахмед Дурсак?
Ахмед се разсмя и се отпусна. Беше доволен от мъжа, който бе станал хан — това не беше хъшлакът, когото познаваше. „Толкова е по-лесно да си имаш работа с мъж“ — помисли си той и увереността му се възвърна.
— Много, Ваше височество, много. Нали казват, че качествата на един мъж се измерват по броя на враговете му? Иншаллах! Не знаех, че можете да боравите с оръжие.
— Много неща не знаеш за мен, Ахмед — рече Хаким с мрачно задоволство. Беше спечелил важна битка. Върна му ножа, но не и автомата.
— Ще го задържа като дар. През следващата една година и един ден не идвай при мен въоръжен.
— Тогава как ще ви защитавам, Ваше височество?
— С мъдрост! — Хаким си позволи да покаже малка част от яростта, която беше събирал през всичките години на изгнанието си. — Трябва да докажеш, че си ми верен. На мен. Само на мен. Това, което е задоволявало баща ми, няма непременно да задоволява и мен. Настана нова ера, с нови възможности, нови опасности. Запомни, за Бога, че във вените ми тече кръвта на моя баща.
Остатъкът от деня, чак до късно вечерта, той прекара, като приемаше важни личности от Табриз и Азербайджан, разпитваше ги за бунтовете и левичарите, за муджахидините и федаините и за другите фракции. Пристигнаха богаташи и молли, двама аятоласи, командващи от местната армия, също и братовчед му, началникът на полицията, и той потвърди поста му. Всички му донесоха подходящи дарове.
„Така трябва и да бъде“ — помисли си той много доволен, като си припомни презрението им в миналото, когато нямаше никакво богатство и всички знаеха за прокуждането му в Хвой. Тяхното презрение щеше да им струва скъпо.
— Банята ви е готова, Ваше височество и Ахмед ви чака отвън.
— Кажи му да влезе. Ти остани. — Вратата се отвори. Ахмед беше уморен и грохнал.
— Салаам, Ваше височество.
— Какво става с откупа?
— Късно снощи говорих с хората от племето. И с двамата. Обясних им, че ханът е мъртъв, а новият хан ми е наредил да им дам половината от искания откуп веднага като мярка за сигурност, а останалата — когато пилотът се върне невредим. Изпратих ги на север с една от нашите коли, кара я доверен наш шофьор, и друга кола, която да ги проследи тайно.