— Разбра ли кои са и къде е селото им?
— Казаха ми, че са кюрди, единият е Ишмуд, а другият — Алилах, главатарят им е Ал-Дра, а селото им се казвало Счупеното дърво, било в планините, северно от Хвой. Сигурен съм, че лъжат, Ваше височество, и че не са кюрди въпреки твърденията им. Според мен са просто бандити.
— Добре. Откъде взе пари да им платиш?
— Ханът, вашият баща, ми даде двадесет милиона риала да ги сложа в сейфа си в случай на нужда.
— Донеси ми остатъка до залез-слънце.
— Да, Ваше височество.
— Въоръжен ли си?
Ахмед се изненада.
— Само с нож, Ваше височество.
— Дай ми го — заповяда Хаким, като скри задоволството си от това, че Ахмед беше попаднал в клопката, която му беше поставил. Съветникът му подаде ножа с дръжката напред.
— Нали ти ли казах да не идваш при мен въоръжен година и един ден?
— Но като… като ми върнахте ножа, аз си помислих… помислих си, че ножът… — Ахмед млъкна. Ханът се беше изправил пред него с ножа в ръка, очите му бяха тъмни и строги и също като на баща му. Ищар ги гледаше зяпнал. Косата на Ахмед настръхна. — Моля да ме извините, Ваше височество, мислех, че мога да го задържа — каза той, истински изплашен.
За момент Хаким хан само го изгледа, ножът в ръката му не трепваше, после замахна. Много ловко, само с върха на острието прониза дрехата на Ахмед, докосна кожата му, но само колкото да я одраска, после извади ножа в идеална позиция за фаталния удар. Но не го направи, въпреки че му се искаше да види да се лее кръв, а и моментът беше подходящ. Но не съвсем. Той все още имаше нужда от Ахмед.
— Връщам ти… тялото. — Той подбра думата и значението й много внимателно. — Непокътнато, само този път.
— Да, Ваше височество, благодаря ви, Ваше височество — измърмори Ахмед, изненадан, че е още жив, и коленичи. — Аз… никога повече няма да се повтори.
— Да, няма. Стой тук. Чакай отвън, Ищар — Хаким хан седна отново на мекия стол и се заигра с ножа. Чакаше да се успокои, знаеше, че отмъщението е ястие, което се яде най-добре студено.
— Кажи ми всичко, което знаеш за онзи човек от Съветите, Мжитрик. С какво той държеше баща ми и с какво баща ми него?
Ахмед се подчини. Разказа му каквото беше чул от Хашеми Фазир в хеликоптера, и това, което ханът му беше казвал под секрет през годините — за дачата до Тбилиси, която той също беше посещавал, как ханът се свързваше с Мжитрик, паролата им, какво беше казал Хашеми Фазир и как го бе заплашил, какво пишеше в писмото на Мжитрик, какво беше подслушал и какво беше видял преди няколко дни.
— Баща ми е имал намерение да закара сестра ми в… в онази дача и да я даде на Мжитрик? — изсъска Хаким.
— Да, Ваше височество, той дори ми нареди да я изпратя на север, ако… ако трябваше да я остави, за да отиде в болница в Техеран.
— Извикай Мжитрик. Спешно. Веднага, Ахмед. Незабавно.
— Да, Ваше височество — каза Ахмед и потрепери от едва сдържана ярост. — Най-добре ще е по същото време, най-добре да му напомним за обещанията му към Абдула хан и че очаквате да ги изпълни.
— Добре. Много добре. Всичко ли ми каза?
— Всичко, което можах да си спомня. — Ахмед се постара гласът му да звучи искрено. — Сигурно има и други неща — с времето ще ви кажа всички тайни, Хане на всички Горгони и се заклевам отново пред Аллаха, че ще ви служа вярно. — „Ще ти разкажа всичко — помисли си той ядно — освен това, как умря ханът и това, че сега повече от всякога искам Азадех за жена. Все някак ще те накарам да се съгласиш — тя ще е единствената ми истинска защита срещу теб, изчадие на Сатаната!“
Край Табриз: 7,20 сутринта.
Ерики прелетя над гората на път за вкъщи с максимални обороти. През цялото време летеше на височината на дърветата, като избягваше пътищата и летищата, градовете и селата. Мислите му бяха насочени към Азадех и отмъщението — беше забравил всичко друго. Неочаквано градът се появи пред тях и започна бързо да се приближава. Внезапно го обзе огромно безпокойство.
— Къде е дворецът, пилоте? — извика шейх Баязид весело. — Къде е?
— Зад хълма, ага — каза той в микрофона. Част от него искаше да добави: по-добре ще е да помислим отново, да обсъдим разумна ли е атаката, а друга част викаше: това е единственият ти шанс, Ерики, не можеш да промениш плана, но как, по дяволите, ще избягаш с Азадех от двореца и от тази банда маниаци? — Кажи на хората си да затегнат коланите, да изчакат, докато кацнем на земята, да не свалят предпазните колани, докато не се приземим. После веднага да се разпръснат. Кажи на двама от тях да охраняват хеликоптера и да го защитават с живота си. Ще броя обратно от десет до едно до приземяването и… и ще водя.