— Къде е дворецът, не го виждам?
— Зад хълма, на около една минута — кажи им! — Очертанията на дърветата се губеха от скоростта, очите му бяха приковани в седловината на планинския хълм, хоризонтът се люлееше. — Искам пушка — рече той. Трепереше от напрежение.
Баязид оголи зъби.
— Никакво оръжие, докато не завладеем двореца.
— Тогава вече няма да ми трябва — викна Ерики ядосано. — Нужно ми е сега…
— Можеш да ми се довериш. Трябва. Къде е този дворец на Горгоните?
— Там! — Ерики посочи хълма точно над тях и започна да брои: — Десет… девет… осем…
Беше решил да подходи от изток, частично прикриван от гората. Градът им се падаше отдясно, седловината ги защитаваше. Оставаха още петдесет метра. Стомахът му се сви.
Билото се надигна срещу тях. Той по-скоро усети, отколкото чу, как Баязид извика и вдигна ръце, за да се защити от неизбежния сблъсък, после плъзна хеликоптера по седловината и се насочи право към стените. В последния момент отне цялата мощност, изтегли хеликоптера над стените на милиметри, изравнявайки за аварийно кацане, зави леко към предния двор и се спусна направо от небето. Омекоти идеално кацането и хеликоптерът докосна плочите, с пищене занесе напред няколко метра, после спря. С дясната ръка Ерики изключи двигателите, с лявата разкопча предпазния колан, блъсна вратата и пръв скочи на земята, втурвайки се към входното стълбище. Баязид вече го следваше. Вратата на салона се отвори и през нея се изсипваха останалите, падайки един върху друг във възбудата си, витлото още се въртеше, но двигателите спираха.
Стигна до входната врата и я отвори с трясък. Няколко слуги и един изненадан пазач тъкмо гледаха каква е тази суматоха. Ерики грабна пушката на пазача от ръцете му и го просна в безсъзнание. Слугите се разпръснаха и избягаха, някои го разпознаха. За секунди коридорът отпред се опразни.
— Хайде! — извика той.
Баязид и няколко от неговите хора се присъединиха към него и всички се втурнаха през коридора и по стълбите нагоре към площадката. Един страж си показа главата над перилата, прицели се, но нападателите го застреляха. Ерики прескочи трупа и се втурна по коридора.
От една врата изскочи друг от охраната с автомат. Ерики почувствува как куршумите се плъзнаха по парката му, но никой не го засегна. Баязид просна човека с автомата до касата на вратата и двамата продължиха атаката към покоите на хана. Щом стигнаха, Ерики отвори вратата с ритник. Отвътре изригна стрелба, куршумите не засегнаха нито него, нито Баязид, но улучиха човека до тях и го завъртяха. Останалите се разпръснаха, търсейки прикритие, а тежко раненият продължи да върви напред към завесата, а куршумите се забиваха в тялото му. Продължи да стреля даже и няколко секунди след като умря.
За миг или два последва затишие, после за ужас на Ерики Баязид изтегли предпазителя на една граната и я хвърли през вратата. Експлозията беше ужасна. Пушекът се разнесе по коридора. Изведнъж Баязид скочи през прага с насочен автомат, Ерики се втурна след него.
Стаята беше разрушена, прозорците изпочупени, завесите разкъсани, леглото разбито, телохранителят беше размазан по стената. Масата в алкова в другия край на огромната стая, полузакрит от основната част на спалнята, беше обърната, една прислужничка виеше, а под покривката и счупената посуда лежаха полузатрупани две безжизнени тела. Сърцето на Ерики спря — той разпозна Азадех. Обхванат от паника, той се втурна натам и разчисти отломките от нея — бегло забеляза, че другият човек е Хаким, — вдигна я на ръце и я занесе на светло. Пое си дъх чак когато се увери, че е още жива — в безсъзнание и само един Господ знаеше колко тежко бе ранена, но жива. Беше облечена в дълъг син кашмирен пеньоар, който я скриваше напълно, но обещаваше всичко. Косата й бе разпусната. Хората на Баязид, които нахлуха в стаята, бяха поразени от красота й. Ерики свали пилотското си яке и я покри с него, напълно забравил за тях.
— Азадех… Азадех…