Очите му бяха тъмни и проницателни. Старк беше изпитвал въздействието им и преди и ги намираше почти хипнотични.
— Аз… аз ви казах вече, ага, може би ще го направя, когато… Аллах пожелае. — Той отклони поглед и почувствува, че хипнотизиращата го сила намалява. — Ако ще се връщаме, по-добре е да тръгнем сега. Не искам да пропусна заминаването на моите момчета.
Все едно че не беше казал нищо.
— Нима имамът не е най-светият измежду хората, най-непоколебимият, най-безмилостният към потисничеството? Така е, капитане. Отвори, очите и душата си за него.
Старк долови скритата заплаха в пламенността му и отново се разтревожи, да не би да извърши светотатство.
— Чакам търпеливо.
Взря се отново в очите, които сякаш гледаха през него и през стените в безкрайността.
— Ако ще вървим, по-добре да тръгваме сега — повтори той, колкото можеше по-спокойно.
Хусаин въздъхна. Светлината изчезна от очите му. Той нарами автомата си и ги поведе навън. При главната врата обу обувките си и изчака Старк да направи същото. Към тях се присъединиха още четиримата Зелените ленти.
— Отиваме в базата — рече Хусаин.
— Паркирал съм точно от другата страна на площада — каза Старк, страхотно облекчен, че отново е на открито и извън магията на този човек. — Колата е служебна и ако искате, можем да отидем с нея.
— Добре. Къде е?
Старк посочи и тръгна бавно, като се провираше между сергиите. Беше почти с цяла глава по-висок от тълпата. Умът му бръмчеше от мисли и контра мисли, пресяваше казаното от моллата, опитваше се да състави план за операциите на „Вихрушка“.
„Проклятие — каза си той, погълнат от опасността. — Надявам се Руди да се откаже, а после и аз, каквото и да прави Скраг.“ Очите му по навик изследваха пространството, сякаш беше в пилотската кабина, и той забеляза суматохата пред чешмата. Поради височината си беше първият, който зърна младежа с пушката и разпръскващата се тълпа. Спря замръзнал, не вярваше на очите си. Но грешка нямаше: крещящият, изпаднал в дива ярост младеж насочваше оръжието си право към него през хората.
— Убиец! — ахна той. Мъжете и жените пред тях бягаха ужасени, блъскаха се, спъваха се и падаха. Той забеляза безучастно как младежът насочва карабината си право в него.
— Внимавай! — Но преди да успее да се хвърли на земята под прикритието на някаква сергия, ударът на първия куршум го завъртя и го блъсна в един от Зелените ленти. Изсипаха се още куршуми, някой наблизо извика, после друг, до ухото му затрещя автомат.
Беше Хусаин. Рефлексите му се оказаха много добри. Веднага беше разбрал, че атаката на убиеца е насочена към него и моментната отсрочка, която му даде Старк, му беше достатъчна. С едно-единствено плавно движение той свали автомата от рамото си, прицели се и дръпна спусъка, а цялото му съзнание крещеше: „Няма друг Бог, освен…“ Стрелбата му беше неумолимо точна и Ибрахим Киаби стана на решето — животът му изтече от раните, карабината отхвръкна от мъртвите му ръце и той се свлече в мръсотията. Вцепенен от преживяното, моллата престана да стреля и откри, че все още е жив и здрав. Трудно му беше да повярва, че остана незасегнат от куршумите: беше невероятно, че убиецът не го улучи, че не стана мъченик и не е на път за рая. Разтреперан, той огледа хаоса наоколо — някои помагаха на ранените, други ридаеха или псуваха, един от неговите Зелени ленти беше убит, много минувачи бяха ранени. Старк лежеше сгърчен на земята, наполовина под сергиите.
— Хвала на Аллаха, ваше превъзходителство, че сте невредим — извика един от Зелените ленти.
— По волята на Аллаха… велик е Аллах… — Хусаин пристъпи към Старк и коленичи. Видя, че през левия му ръкав капе кръв и лицето му е побеляло. — Къде си ранен?
— Не… не съм сигурен. Мисля… мисля, че е в рамото или гърдите. — За първи път стреляха по Старк. Когато куршумът го просна на земята, не усети болка, но цялото му съзнание изкрещя: „Мъртъв съм, копелето ме уби, никога вече няма да видя Мануела, никога няма да си ида у дома, нито да видя децата си. Аз съм мъртъв…“ После го връхлетя заслепяващият порив да побегне — да избяга от собствената си смърт. Прииска му се да скочи на крака, но болката бе изтръгнала силите му и сега Хусаин беше коленичил до него.
— Дай да ти помогна — каза Хусаин, а после се обърна към човека до себе си. — Хвани го за другата ръка.