— Сега в базата ли спят?
— Някои от тях — трима или четирима. Погрижих се да ги нахраним добре с ориз и хорищ. Не са лоша група. Масуд се опитва да поддържа добри отношения с тях — Масуд беше техният мениджър от „Иран Ойл“.
— Защо остана, Вили? Знам какво изпитваш към това бягство, казах ти да останеш на кораба, няма нужда от теб.
— Разбира се, че има, Скраг! За Бога, ще имаш нужда от истински пилот до себе си — може да се загубиш.
„Добрият стар Вили — помисли си Скрагър. — Радвам се, че остана. И заедно с това съжалявам.“
Откакто се върна от Бандар-е Делам във вторник, Скрагър се чувствуваше много несигурен. Нямаше конкретна причина — само чувството, че природните стихии, над които нямаше контрол, дебнеха, за да се стоварят върху тях. Болката в корема му бе намаляла, но все още от време на време в урината му се появяваше кръв. Това, че не предупреди Касиги за „Вихрушка“, също допринасяше за безпокойството му. „По дяволите — помисли си той, — не можех да рискувам и да се раздрънкам за «Вихрушка». Направих най-доброто, което можах, като отпратих Касиги при Гавалан.“
Вчера, в сряда, Воси беше превозил Касиги отвъд Залива. Той беше дал на Воси поверително писмо до Гавалан, в което обясняваше какво се бе случило в Бандар-е Делам и своята дилема относно Касиги, оставяйки Гавалан да вземе решение. Освен това разказваше подробности от срещата си с Жорж дьо Плеси, който беше сериозно обезпокоен, че над комплекса Сири отново ще се изсипят неприятности:
„Щетите на Сири от добива и преноса по тръбопроводите са по-големи от първоначално очакваните и не мисля, че този месец комплексът изобщо ще добие нещо. Касиги е бесен и е изпратил вече три танкера в Сири да товарят през следващите три седмици съгласно споразумението, което имат с Жорж. Станалото станало, Анди. Много са малко шансовете ни да избегнем саботажите, ако терористите наистина прибегнат до тях. Разбира се, не съм казал нищо на Жорж. Направи каквото можеш за Касиги и до скоро виждане.“
В разговора им по радиото тази сутрин, по време на полета от Ал Шаргаз, Гавалан бе съобщил само, че е получил доклада му и го преглежда. Иначе беше уклончив.
Скрагър не беше споменал за Макайвър, Гавалан също. Той се усмихна радостно. „Залагам си живота, че мръсникът Дънк е карал 206! Никога не бих предположил, че старият книжен плъх Макайвър ще го направи. Обзалагам се, че се е чувствал като прасе в кочина при този шанс и не бих се учудил. Аз бих направил същото…“
— Скраг!
Той се огледа. Един поглед към лицето на Вили Ньорхтрайтер му беше достатъчен.
— Какво става?
— Току-що разбрах, че Масуд е дал всичките ни паспорти на жандармите — всички до един!
Воси и Скрагър го зяпнаха.
— Защо го е направил, по дяволите? — изруга Воси. Скрагър се изрази по-вулгарно.
— Беше във вторник, Скраг, когато другите заминаха с кораба. Естествено имаше и един жандарм, който ги изпращаше, преброи ги и точно тогава поиска от Масуд паспортите ни. Тъй че Масуд му ги даде. Ако бях аз, щях да направя същото.
— За какво ги искаше, по дяволите?
— За да преподпише разрешителните ни за престой от името на Хомейни, Скраг, искаше да сме редовни. Нали и ти ги моли сто пъти! — Скрагър псува цяла минута и нито веднъж не използува една и съща дума два пъти.
— За Бога, Скраг, все ще си ги вземем — рече Воси неуверено. — Трябва да си ги вземем или „Вихрушка“ ще се провали.
— Знам бе, братче! — Скрагър мълчаливо пресяваше всички възможности.
— Може би ще можем да вземем нови в Ал Шаргаз или в Дубай — ще кажем, че сме ги загубили — обади се Вили.
— За Бога, Вили! — избухна Воси. — За Бога, така бързо ще ни набутат в пандиза, че няма да успеем да разберем кое е горе, кое е долу. Спомняш ли си Мастерсън?
Преди две години един от механиците им беше забравил да поднови алшаргазкото си разрешително и се беше опитал да измами имиграционните власти. А след това, въпреки че разрешителното му бе просрочено само с четири дни, а паспортът му — редовен във всяко отношение, имиграционните власти веднага го вкараха в затвора, където той гни сред ужасни несгоди шест седмици, а когато го пуснаха, беше изгонен завинаги. „По дяволите — беше казал служителят от британското консулство, — вие сте невероятен късметлия, че се отървахте така леко. Знаете закона. Втълпяваме ви го до посиняване…“