— Ако ми разрешите, ще ви дам един съвет, ага. Елате сутринта.
Скрагър въздъхна. „Сутринта“ можеше да означава и утре, и вдругиден. Нямаше смисъл да опитва отново.
— Благодари му от мое име и му кажи, че ще бъда тук рано-рано сутринта.
Али Паш се подчини. „Божа воля“ — помисли си жандармът. Беше уморен, гладен и притеснен, че беше изминала още една седмица, без да получат заплати, от месеци не получаваха заплати — а лихварите от пазара го притискаха да си плати дълговете и любимото му семейство беше на границата на гладуването.
— Shab bekhayr, ага — каза той на Скрагър. — Лека нощ.
— Shab be khayr, ага. — Скрагър чакаше. Знаеше, че сбогуването им ще бъде също толкова любезно и дълго усуквано, колкото и разговорът им.
Навън, по тесния път, който всъщност беше главният път на пристанищния град, той се почувствува по-добре. Любопитни зяпачи, всичките мъже, бяха заобиколили очуканото му комби с крилатата емблема на С-Г на вратата.
— Салаам — каза той живо и неколцина отговориха на поздрава му. Пилотите от базата бяха популярни, базата и петролните платформи бяха главният източник на много доходна работа, милосърдните им мисии бяха добре известни, а и Скрагър беше познат на мюезина.
— Това е шефът на пилотите — прошепна един добре осведомен старец на съседа си. — Онзи, който помогна на младия Абдула Турик да влезе в болницата в Бандар-е Аббас, където обикновено влизат само хора с благороден произход. Той дори отиде да посети селото му, точно край Ленгех, и даже отиде на погребението му.
— Турик?
— Абдула Турик, внукът на моята сестра. Младежът, който падна от петролната платформа и го изядоха акулите.
— А, да, спомням си. Младежът, за когото се говори, че е бил убит от леви терористи.
— Не толкова високо, не толкова високо, не се знае кой ни слуша. Мир на теб, пилоте, моите поздравления, пилоте!
Скрагър им махна сърдечно и подкара колата.
— Но базата е в другата посока, капитане. Къде отиваме? — попита Али Паш.
— Да посетим сержанта, разбира се. — Скрагър си подсвиркваше през зъби, без да обръща внимание на очевидното неодобрение на Али Паш.
Къщата на сержанта се намираше на мрачна, мръсна улица, все още разкаляна от сутрешната внезапна буря и на пръв поглед изглеждаше просто като поредната врата във високите зидове зад канавката. Вече притъмняваше, тъй че Скрагър остави фаровете да светят и слезе. Никакви признаци на живот по цялата улица. Само няколко от високите прозорци мъждиво светеха. Усещайки нервността на Али Паш, той каза:
— Ти остани в колата. Няма проблеми, вече съм бил тук и преди. — Той енергично затропа по вратата с желязното чукче, усещайки върху себе си многобройни очи.
Първия път, когато дойде тук, преди около година, беше донесъл огромна кошница с храна и две заклани овце, няколко торби ориз и консерви с плодове като подарък от базата за празника на „техния“ сержант по случай получаването на Бронзовия медал на шаха за проявена храброст в акция срещу пиратите и контрабандистите, които се бяха превърнали в напаст из тези води. Последния път, съвсем наскоро, той бе придружил разтревожен жандарм, който искаше от него веднага да докладва за трагедията на Сири Едно, когато бяха извадили Абдула Турик от гъмжащата от акули вода. Нито веднъж не го бяха поканили в къщата — стоеше в малкия двор, зад високата дървена врата. И двата пъти беше през деня.
Вратата се отвори със скърцане. Скрагър не беше подготвен за внезапно лумналата светлина, която го заслепи за момент. Светлинният кръг се поколеба и се насочи към колата, концентрирайки се върху Али Паш, който пъргаво изскочи навън, поклони се и извика:
— Поздрав, ваше преподобие главен офицер, мир вам. Извинете ме, че чужденецът нарушава вашето уединение и се осмелява да…
— Поздрав — прекъсна го грубо Кешеми, изключи светлината и насочи отново вниманието си към Скрагър.
— Салаам, ага Кешеми — поздрави Скрагър. Очите му свикнаха с тъмнината и той видя наблюдаващия го мъж — остри черти на лицето, разкопчана униформа и револвер в разхлабения кобур.