Сините му очи бяха вперени в баща му, който се взираше през прозореца. Пътниците слизаха от реактивния самолет.
— Съгласен съм — каза Гавалан уклончиво. — Има нещо… — Той спря, тъй като радиостанцията оживя:
— Ал Шаргаз, тук е Техеран, кабинетът на директора, чувате ли ме?
— Тук е Ал Шаргаз, кабинет на директора, чуваме ви не много ясно, но силно, продължавайте — отвърна Скот.
— Директорът Сиамаки иска да говори с мистър Гавалан незабавно.
Гавалан поклати глава и прошепна:
— Няма ме.
— Мога ли аз да приема съобщението, кабинет на директора? — каза Скот в микрофона. — Малко е късно, но ще се свържа с него, щом стане възможно.
Очакване. Атмосферни смущения. После ненавистният за Гавалан арогантен глас.
— Тук е управляващият директор Сиамаки. Кажете на Гавалан да ми се обади довечера. Ще бъда тук до десет и тридесет тази вечер или по всяко време след девет утре. Непременно! Разбрано?
— Ясно, кабинет на директора — каза Скот мило. — Прието. Край!
— Гаден глупак — промърмори Гавалан. — Какво, по дяволите, прави в кабинета по това време на нощта?
— Сигурно слухти, а ако възнамерява да „работи“ и в Светия ден — това е доста подозрително, нали?
— Мак каза, че ще изчисти сейфа от важни материали и ще изхвърли своя и резервния ключ в канавката. Обзалагам се, че тези педерасти имат копия — каза Гавалан раздразнено. — Трябва да чакам до утре за удоволствието да си побъбря с него. Скот, има ли някакъв начин да го хванем, че подслушва разговорите ни?
— Не, не и ако използуваме честотите на нашата компания, а те са всичко, което имаме.
Баща му кимна.
— Когато дойде Джони, напомни му да бъде утре на разположение да излети по всяко време. — Част от плана на „Вихрушка“ беше да се използува 125 като височинен УКВ ретранслатор за връзка с онези хеликоптери, които бяха оборудвани единствено с УКВ. — От седем часа нататък.
— Значи стартът е утре?
— Още не. — Гавалан вдигна телефона и избра. — Мистър Нюбъри, моля, мистър Гавалан отговаря на обаждането му. — Роджър Нюбъри беше служител в Британското консулство, който им беше помогнал много, улеснявайки получаването на разрешителните. — Здравей, Роджър, липсвал съм ти? Извинявай, не вечеряш, нали?
— Не. Радвам се, че се обади. Имам да ти съобщя две неща. Първо, малко лоши новини — току-що чухме, че Джордж Толбът е бил убит.
— Мили Боже, как е станала?
— Боя се, че е доста гнило, просто инцидент. Бил в един ресторант, където били и няколко високопоставени аятоласи. Пластична бомба на терористи е хвърлила във въздуха цялата постройка и него заедно с нея, вчера на обед.
— Ужасно!
— Да. С него е бил капитан Рос. Той също е ранен. Мисля, че го познаваш, нали?
— Да, да, срещал съм го. Той помогна на съпругата на един от нашите пилоти да се измъкне от бъркотията в Табриз. Хубав млад мъж. Лошо ли е ранен?
— Не знам, всичко е малко объркано, но нашето посолство в Техеран вчера е уредило да го настанят в кувейтската международна болница, утре ще имам точен доклад и ще те осведомя. Сега, ти питаше дали можем да открием местонахождението на вашия капитан Ерики Йоконен… — Пауза и шумолене на хартия. Гавалан стискаше палци. — Тази вечер получихме телекс от нашия човек в Техеран, точно преди да тръгна от офиса. „В отговор на Ваше запитване относно капитан Ерики Йоконен Ви уведомяваме, че смятаме, че той се е измъкнал от похитителите си и сега заедно с жена си е в двореца на Хаким хан. Очакваме нов доклад утре, щом тези сведения се потвърдят.“
— Имаш пред вид Абдула хан, нали, Роджър? — Гавалан развълнувано покри с ръка микрофона и прошепна на Скот: — Ерики е спасен!
— Фантастично! — отвърна Скот, чудейки се каква е лошата новина.
— Телексът определено гласи Хаким хан — каза Нюбъри.
— Няма значение. Слава Богу, че е жив и здрав. — „И благодаря на Бога, че още едно голямо препятствие по пътя на «Вихрушка» е преодоляно!“ — Можеш ли да му предадеш едно съобщение от мен?
— Мога да опитам. Ела утре. Не мога да гарантирам, че ще стигне до него, положението в Азербайджан е доста неясно. Но, разбира се, можем да опитаме.