— Там няма особено големи възможности — каза Скот с престорено безразличие. — Мислиш ли, че „Струан“ има бъдеще? — А после пусна усмивката си.
— Всичко това е само между нас. На Линбар не сме казали нищо.
Скот се намръщи.
— Ще одобри ли той моето отиване там, присъединяването ми към „Струан“ и работата по всичко това?
— Той мрази мен, Скот, не теб. Няма нищо против срещите ти с неговата племенница, нали?
— Още не. Не се е противопоставил — поне засега.
— Сроковете са добри и ние трябва да имаме план за бъдещето — за семейството. Ти си на най-подходящата възраст и мисля, че би могъл да го направиш. — Очите на Гавалан светнаха. — Ти си наполовина Иън Дънрос, ти си пряк потомък на Дърк Струан и поради това имаш задължения, които са над и вън от собственото ти аз. Ти и сестра ти наследихте дяловете на майка ви, ти ще влезеш във Вътрешния съвет, ако си достатъчно умен. Това влечуго Линбар все ще трябва да се пенсионира някой ден — даже и той не е в състояние да съсипе напълно „Ноубъл Хаус“. Какво ще кажеш за моя план?
— Бих искал да го обмисля, татко.
„Какво има да му мислиш, момчето ми“ — помисли си Гавалан.
— Лека нощ, Скот, може да се отбия пак по-късно. — Той внимателно го потупа по здравото рамо и излезе. „Скот няма да ме провали“ — помисли си той с гордост.
В просторната зала на митницата и имиграционната служба се прецеждаха пътници, други чакаха багажа си. Таблото за пристигащите самолети съобщаваше, че полет 52 на „Гълф Еър“ от Маскат, столицата на Оман, е пристигнал навреме и ще продължи след петнадесет минути за Абу Даби, Бахрейн и Кувейт. Щандът за вестници беше още отворен и той го обиколи, за да види какво има. Посегна за лондонския „Таймс“, но забеляза заглавието: „Министър-председателят Калаган изказва похвала за трудови успехи“ и се отказа. „За какво ми е притрябвало това“ — помисли си той. После видя Джени Макайвър. Тя седеше сама, близо до изхода за качване, с малък куфар до себе си.
— Здравей, Джени. Какво правиш тук?
Тя му се усмихна мило.
— Отивам в Кувейт.
Той също се усмихна ласкаво.
— Защо, по дяволите?
— Защото имам нужда от почивка.
— Не ставай смешна. Копчето още не е натиснато и, във всеки случай, няма какво да правиш там. Ще пречиш. Ще бъдеш много по-добре и по-свободна, ако чакаш тук. Джени, за Бога, бъди разумна.
Безжизнената й усмивка дори не трепна.
— Свърши ли?
— Да.
— Аз съм разумна, най-разумният човек, когото познаваш. Дънкан Макайвър не е разумен. Той е най-заблуденият, най-жалкият глупак, когото някога съм срещала, и ще отида в Кувейт. — Всичко това беше казано с олимпийско спокойствие.
Гавалан благоразумно смени тактиката.
— Защо просто не ми каза, че ще отидеш, вместо да се измъкваш по такъв начин? Щях да се тревожа до смърт, като разберях, че те няма.
— Ако те бях питала, щеше да ме принудиш да остана. Помолих Мануела да ти каже по-късно кога ще излетя, името на хотела и телефонния номер. Но се радвам, че си тук, Анди. Можеш да ме изпратиш, мразя да се изпращам сама — о, много добре разбираш какво имам предвид!
Той забеляза колко е бледа.
— Добре ли си, Джени?
— О, да. Аз просто… е, просто трябва да ида там, трябва да ида, не мога да стоя тук, а и нали част от всичко това беше моя идея, аз също нося отговорност и не искам нищо, нищо да се провали.
— Няма да се провали — увери я Гавалан и двамата чукнаха на дървената седалка. После той я хвана под ръка. — Всичко ще бъде наред. Слушай, има една добра новина. — Той й каза за Ерики.
— О, това е чудесно. Хаким хан? — Джени се порови в паметта си. — Това не беше ли братът на Азадех, онзи, който живееше в… сети се де, аз забравих… някакво място близо до Турция. Не се ли казваше Хаким?
— Тогава може би телексът е бил верен и „Хаким хан“ не е случайно. Това е великолепно за тях.