— Да. Разправяха, че баща им бил ужасен старец. — Тя вдигна поглед към него. — Решил ли си вече? Ако е утре?
— Не, все още не, не окончателно.
— Ами времето?
Той й каза.
— То няма да бъде решаващото — каквото и да е — каза тя.
— Бих искал Мак да е тук. Той би решил най-мъдро в ситуация като тази — въздъхна Гавалан.
— Не по-мъдро от теб, Анди. — Говорителят повика пътниците за полет 52 и те погледнаха към таблото за заминаващите. Станаха.
— Не мога да ти гарантирам, но при тези условия Мак би решил да го направи утре.
— А? Откъде знаеш?
— Познавам Дънкан. Довиждане, скъпи Анди. — Тя бързо го целуна и не погледна назад.
Той изчака, докато тя не се изгуби от погледа му. После дълбоко замислен излезе навън, без да забележи Глен Уесон, който стоеше до щанда за вестници и прибираше писалката си.
Четвърта част
Петък
2 март 1979 г.
60
Ал Шаргаз — хотел „Оазис“: 5,37 сутринта.
Гавалан стоеше до прозореца, вече облечен. Беше още тъмно, само на изток небето започваше да просветлява. На половин миля от него откъм брега се носеше мъгла на парцали и изчезваше бързо към пустинята. Небето беше зловещо безоблачно на изток, но наблизо бавно се трупаха облаци. От прозореца се виждаше по-голямата част от летището. Светлините на пистата бяха запалени, един малък реактивен самолет вече рулираше за излитане, а вятърът, обърнал се от юг, носеше миризмата на керосин. На вратата се почука.
— Влез! А, добро утро, Жан-Люк, добро утро, Чарли.
— Добро утро, Анди. Трябва да тръгваме, ако искаме да хванем нашия полет — каза Петикин, като нервно сливаше думите. Той летеше до Кувейт, Жан-Люк — до Бахрейн.
— Къде е Родригес?
— Чака долу.
— Тогава най-добре тръгвайте. — Гавалан беше доволен от спокойния си глас. Петикин се зарадва, Жан-Люк промърмори: „Merde“. — С твое позволение, Чарли, предлагам да натиснем копчето в седем нула нула по плана — ако някоя от базите не дръпне щепсела преди това. В такъв случай ще опитаме утре пак. Съгласни ли сте?
— Съгласни. Някой да се е обаждал?
— Още не.
— Е, излитаме в широката синева. — Петикин едва сдържаше вълнението си. — Хайде, Жан-Люк!
Веждите на Жан-Люк скочиха нагоре.
— Mon Dieu, настъпи часът на скаутите! — рече той и се запъти към вратата. — Анди, новините за Ерики са чудесни, но как ще се измъкне?
— Не зная. Първото, което ще направя, е да се видя с Нюбъри в консулския отдел и да се опитам да му изпратя съобщение да се измъква през Турция. И двамата ми се обадете, щом кацнете. След шест часа ще бъда в офиса. До скоро.
Затвори вратата след тях. Системата беше задействана. Освен ако някоя от базите не отменеше операцията.
Ленгех: 5,49 сутринта.
Слабата утринна светлина едва проникваше през облаците. Облечен в шлифер, Скрагър вървеше бавно през ръмящия дъжд и локвите към кухнята, в която светеше единствената светлина в базата. Вятърът се мъчеше да му отнесе фуражката, хвърляше в лицето му ситни капчици.
За негова изненада Вили вече беше в кухнята, седеше до печката и пиеше кафе.
— Добро утро, Скраг. Кафе? Тъкмо го направих. — Той посочи с глава към ъгъла.
Един от Зелените ленти се беше свил на пода и спеше дълбоко до топлата печка. Скрагър кимна и съблече шлифера.
— За мене чай, синко. Рано си станал. Къде е готвачът?
Вили вдигна рамене и постави чайника на печката:
— Закъснява. Реших да закуся рано. Ще си приготвя няколко бъркани яйца. Да ти направя ли и на тебе?
Скрагър изведнъж почувствува, че е страшно гладен.
— Става! За мене четири и две препечени филийки, пък ще обядвам нещо по-леко. Имаме ли хляб? — Погледна към Вили, който отваряше хладилника. Три хляба, много яйца и масло. — Аха, добре! Не мога да ям яйца без препечени филийки с масло. Вкусът им е друг. — Той погледна часовника си.
— Вятърът се е обърнал почти от юг и стига до тридесет възела.
— Носът ми подсказва, че ще отслабне.
— На мене и задникът ми подсказва, че ще отслабне, но пак си е гаден.
— Бъди спокоен, приятелю — засмя се Скрагър.