След това станцията млъкна. Чуваше се само пращенето на статичното електричество. Макайвър изтри дланите си.
— Дотук добре. — Кафето му беше изстинало и имаше ужасен вкус, но той го допи.
— Руди. Беше малко напрегнат, нали? — попита Локхарт.
— Сигурен съм, че и моят глас е напрегнат. А и на Скраг. — Макайвър го погледна загрижено.
Локхарт не отвърна на погледа му, отиде и включи електрическия чайник. На бюрото имаше четири телефона — два вътрешни и два директни. Въпреки твърдостта си Локхарт провери единия от директните телефони, после другия. И двата още не работеха. „Мъртви от дни. Мъртви като мен. Няма как да се свържа с Шаразад, няма поща.“
— В Ал Шаргаз има канадски консул — дрезгаво изрече Макайвър. — Оттам могат да те свържат с Техеран.
— Сигурно.
Порив на вятъра разтърси картоните на счупените прозорци. Локхарт не обръщаше внимание на това, което ставаше отвън, мислеше си за Шаразад, надяваше се тя да дойде при него. Да дойде, но за какво? Чайникът засвири. Той го гледаше. Откакто напусна апартамента, беше заключил съзнанието си за бъдещето. През нощта то се върна отново, колкото и да се опитваше да му попречи.
От базата се чу първият призив на мюезина:
— Елате на молитва, елате при съвършенството, молитвата е по-добра от съня…
Бандар-е Делам: 6,38 сутринта.
Подгизнало утро, лек дъжд, по-слаб вятър от вчера. Руди Луц, Шандор Петрофи и Поп Кели седяха в караваната на Руди на тъмно и пиеха кафе. Марк Дюбоа стоеше пред вратата, за да пази от подслушвачи. Никъде в базата не се виждаха светлини. Руди погледна часовника си.
— За Бога, надявам се да е днес.
— Или днес, или никога. — Кели беше много мрачен. — Обади се, Руди!
— Още една минута.
Руди виждаше през прозореца търбуха на хангара и техните 212. Нито една от машините нямаше резервоари за далечни полети. Някъде в тъмното Фоулър Джойнс и тримата механици тихо товареха последните туби с резервно гориво, довършваха приготовленията, които бяха започнали предпазливо снощи, докато пилотите отвличаха вниманието на Нумир и постовете. Преди да си легнат и четиримата поотделно си бяха направили изчисления за далечината на полета. Разликите бяха от порядъка на десет морски мили.
— Ако вятърът се задържи с тази сила, всички сме в проклетото море — рече тихо Шандор. Трудно се чуваше поради музиката, но без нея не беше сигурно — Фоулър Джойнс беше забелязал Нумир да се навърта край караваната.
— Да — съгласи се Марк Дюбоа, — не стигат около десет километра.
— Може би да се откажем от Бахрейн и да се отклоним към Кувейт, а, Руди?
— Не, Шандор, трябва да оставим Кувейт открит за Ковис. Шест хеликоптера с иранска регистрация, и шестте да се насочат там? Ще се побъркат. Представяш ли си?
— Къде, по дяволите, са новите регистрационни номера, които ни обещаха? — попита Кели. Напрежението му растеше с всеки миг.
— Ще ни посрещнат. Чарли Петикин отива в Кувейт, Жан-Люк — в Бахрейн.
— Mon Dieu, това си е лошият ни късмет — каза с отвращение Дюбоа. — Жан-Люк винаги закъснява, винаги. Тези Pied Noirs, те мислят като араби.
— Ако Жан-Люк се издъни този път — закани се Шандор, — ще стане на кайма. Слушайте, за горивото. Може би ще успеем да вземем допълнително от „Иран-Тода“. Ще изглеждаме страшно подозрително, натоварени с толкова бензин само за да стигнем дотам.
— Обади се, Руди! Време е.
— Окей, окей! — Руди пое дълбоко дъх и взе микрофона. — Сиера Едно, тук Бандар-е Делам, чувате ли ме? Тук…
Щабът в Ал Шаргаз: 6,40 сутринта.
— … Бандар-е Делам, чувате ли ме?
Гавалан седеше пред станцията заедно със Скот. Ногър Лейн се беше опрял на едно бюро зад тях, Мануела седеше на другия стол. Всички бяха напрегнати, вперили поглед във високоговорителя, всички мислеха, че обаждането със сигурност означава неприятности, тъй като „Вихрушка“ изискваше радиомълчание преди седем нула нула и по време на самото бягство, освен при авария.
— Бандар-е Делам. Тук Сиера Едно — гърлено изрече Скот. — Вие сте на пет и две, говорете.
— Не знам какви са плановете ви за деня, но ние имаме някои планирани полети за тази сутрин и искаме да ги изтеглим напред. Одобрявате ли?
— Изчакайте една минута — каза Скот.
— Проклятие — промърмори Гавалан. — Важно е всички бази да тръгнат едновременно. — Станцията отново пропука.
— Сиера Едно, тук Ленгех. — Гласът на Скрагър бе много по-силен и ясен, и по-рязък. — Ние също имаме полети, но колкото по-късно, толкова по-добре. Как е времето при вас?
— Изчакайте минута, Ленгех — Скот погледна към Гавалан, изчакваше.
— Повикай Ковис — нареди Гавалан и всички се поотпуснаха. — Първо ще проверим, при тях.
— Ковис, тук Сиера Едно, чувате ли ме? — Тишина. — Ковис, тук Сиера Едно, чувате ли ме?
— Тук Ковис, говорете. — Гласът на Макайвър беше напрегнат и се чуваше на пресекулки.
— Разбрахте ли?
— Да. Предпочитам твърдата прогноза по плана.
— Това решава въпроса. — Гавалан взе микрофона. — Сиера Едно, до всички бази, времето при нас е променливо. Ще ви дадем твърда прогноза в седем нула нула.
— Разбрано. — Скрагър беше щастлив.
— Разбрано. — Руди се беше засегнал.
— Разбрано. — В гласа на Макайвър се чувстваше облекчение.
Радиостанцията отново млъкна.
— По-добре да се придържаме към плана. Не искам да тревожим излишно въздушния контрол или пък онзи досадник Сиамаки да ни създава повече трудности от обикновено. Руди би могъл да отмени, ако има нещо спешно, все още има време. — Гавалан говореше, без да се обръща специално към никого. Стана и се протегна, после отново седна. Чуваше се пращенето на статично електричество. Прослушваха и аварийния канал 121,5. Самолетът на „Пан Ам“ излетя и прозорците задрънчаха.
Мануела се размърда на стола, не се чувстваше на мястото си, нищо че Гавалан беше казал: „Мануела, ти също слушай, ти единствена от нас говориш фарси.“ Времето не я притискаше толкова. Мъжът й беше в безопасност, ранен, но в безопасност, и сърцето й пееше от радост за щастливия късмет, който го бе измъкнал от смъртоносния водовъртеж. „Точно така е, миличък“ — му беше казала тя снощи в болницата.
— Може би, но без помощта на Хусаин щях още да съм в Ковис.
„Ако не беше този молла, изобщо нямаше да те ранят“ — помисли си тя, но не го каза, не искаше да го вълнува.
— Да ти донеса ли нещо, мили?
— Нова глава!
— След малко ще ти донесат хапче. Лекарят каза, че след шест седмици ще можеш да летиш и че си як като бик.
— Чувствам се като смачкано пиле.
Тя се беше засмяла.
Остави мислите си да се носят без притеснение, не беше нужно да се измъчва от чакането като другите, особено Джени. Оставаха две минути. Пращене. Пръстите на Гавалан барабаняха. Излетя някакъв частен реактивен самолет, тя виждаше и друг самолет в заход към пистата с цветовете на „Алиталия“. Дали това не беше полетът, с който Паула се връща от Техеран?
Минутната стрелка на часовника докосна 12 и Гавалан взе микрофона.
— Сиера Едно до всички бази: прогнозата ни е уточнена и очакваме подобряване на времето, но внимавайте за малки вихрушки. Разбрахте ли ме?
— Сиера Едно, тук Ленгех. — В гласа на Скрагър се долавяше оживление. — Разбрано, и ще внимаваме за вихрушки. Край.
— Сиера Едно, тук Бандар-е Делам, разбрано, и ще внимаваме за вихрушки. Край.
Тишина. Секундите течаха. Гавалан несъзнателно прехапа долната си устна. Изчака, след това превключи на предаване:
— Ковис, чувате ли ме?