— Дръж. — Локхарт беше до него и му подаваше клещите.
— Благодаря. — Макайвър започна да изстъргва ръждата. Дъждът още не беше спрял, но и двамата не го усещаха. Някъде далеч проехтя гръмотевица. Над Загрос блеснаха светкавици, по-голямата част от планината беше закрита от облаци. Докато работеше, Макайвър набързо разказа на Локхарт как Вазари бе оправял кабела. — Когато дойдох сутринта, направих едно рутинно обаждане и разбрах, че работи, чувахме се ясно в шест и тридесет, в шест и четиридесет също. Сигурно след това вятърът е изтръгнал кабела… — Клещите му се изплъзнаха, той си поряза пръста и изруга.
— Дай на мене.
— Не, няма нищо. Само секунда.
Локхарт се върна в кулата. Седем и седем минути. Още беше тихо. По-нататък, във въздушната база, се движеха няколко камиона, но никакви самолети. Долу при хангара двамата им механици продължаваха да бърникат нещо по хеликоптерите, както беше по план. Фреди Еър беше при тях. В този момент той видя Вазари с колелото по вътрешния път. Сърцето му подскочи:
— Мак, Вазари идва от базата.
— Спри го. Кажи му каквото щеш, но го спри. — Локхарт се спусна по стълбите. Сърцето на Макайвър биеше до пръсване. — Хайде, за Бога — каза той и се наруга, че не бе проверил кабела. Проверявай, проверявай и пак проверявай, сигурността не е авария, тя се планира!
Клещите отново изпуснаха. Той ги стисна пак и гайките вече се завъртяха по болта. Едната страна вече беше затегната. За секунда се изкуши да рискува, но предпазливостта надви нетърпението му и той затегна и другата. Дръпна кабела за проверка. Затегнат. Забърза обратно, от него се лееше пот. Седем и шестнадесет минути.
За миг сърцето му спря. „Хайде, Макайвър, за Бога!“ Пое си дълбоко дъх и това помогна.
— Сиера Едно, тук Ковис, чувате ли ме?
— Ковис, Сиера Едно, говорете — веднага се чу разтревоженият глас на Скот.
— Имате ли някаква информация за времето за нас?
Изведнъж долетя гласът на Гавалан, още по-разтревожен:
— Ковис, изпратихме следното съобщение точно в седем нула нула: прогнозата ни е уточнена и очакваме подобряване на времето, но внимавайте за малки вихрушки. Разбрахте ли ме?
— Разбрано — въздъхна Макайвър, — и ще внимаваме за малки вихрушки. Другите приеха ли?
— Потвърждавам, да…
Щабът в Ал Шаргаз.
— … повтарям: да — повтори Гавалан в микрофона. — Какво стана?
— Няма проблеми — чу се отново гласът на Макайвър. Сигналът беше слаб. — Ще се видим скоро, край.
Радиото пак млъкна. В стаята изведнъж избухнаха радостни възгласи, Скот прегърна баща си и изохка от болката, която прониза рамото му, но в бъркотията никой не забеляза. Мануела целуна Гавалан и каза:
— Отивам да се обадя в болницата, Анди, връщам се след секунда. И хукна.
Ногър подскачаше от радост нагоре-надолу, а Гавалан рече щастливо:
— Мисля, че всички, които не са пилоти, заслужават по голяма бутилка бира!
Ковис.
Макайвър изключи апарата и се отпусна на стола. Идваше на себе си. Чувствуваше се странно замаян, ръцете му тежаха. „Няма значение, тръгваме!“ — рече си той. В кулата беше тиха, само вятърът клатеше със скърцане вратата, която беше оставил отворена в бързината. Затвори я и видя, че дъждът е спрял. Облаците все още помрачаваха небето. Забеляза, че пръстът му продължава да кърви. До станцията имаше хартиени салфетки, той откъсна парче от една и го уви грубо около раната. Ръцете му трепереха. Импулсивно излезе и коленичи до кабела. Напрегна всички сили, за да го изтръгне. След това провери отново кулата, избърса потта от челото си и слезе по стълбите.
Локхарт и Вазари бяха в офиса на Есвандиари. Вазари беше небръснат и мърляв, във въздуха се носеше някакво любопитно напрежение. „Няма време да се безпокоя за това — помисли си Макайвър. — Скраг и Руди са вече във въздуха.“
— Добро утро, сержанте — поздрави любезно Макайвър, чувствайки внимателния поглед на Локхарт. — Мислех си, че днес съм ви освободил — нямаме важни полети.
— Да, капитане, така е, но аз, ъ-ъ, не можах да заспя и… Не се чувствам в безопасност в базата. — Вазари забеляза зачервеното лице на Макайвър и грубата хартиена превръзка. — Добре ли сте?