Ленгех, летището: 8,31 сутринта.
— Божичко, Скраг, помислихме, че си арестуван — възкликна Воси. Двамата с Вили пресрещнаха колата му, прималели от облекчение, зад тях напираха тримата механици. — Какво стана?
— Взех паспортите, така че да тръгваме.
— Имаме проблем. — Лицето на Воси беше побеляло.
Скрагър се намръщи. Още беше потен от чакането и пътуването обратно.
— Сега пък какво?
— Али Паш е тук. Говори по радиостанцията. Дойде както обикновено и се опитахме да го отпратим, но той не искаше да си тръгне и…
— А през последните пет минути, Скраг — намеси се нетърпеливо Вили, — през последните пет или десет минути той се държи странно, за Бога, и…
— Скраг, все едно, че са му го натикали в задника! Никога не съм го виждал та… — Воси спря. Али Паш излезе на верандата пред радиокабината на офиса и нетърпеливо махна на Скрагър с ръка.
— Идвам веднага, Али — извика Скрагър. После прошепна на Бенсън, главния механик: — Ти и твоите момчета готови ли сте?
— Тъй вярно, сър. — Бенсън беше дребен, жилав и нервен. — Взех вашите неща във фургона малко преди да дойде Али Паш. Офейкваме ли?
— Почакайте, докато вляза в офиса. Всичко на…
— Имаме „Делта четири“, Скраг — каза Вили. — От останалите — нищо.
— Всички да чакат, докато дам сигнал. — Скрагър си пое дълбоко дъх и тръгна, поздравявайки Зелените ленти, край които минаваше. — Салаам, Али Паш, добър ден — рече той и забеляза нервността и безпокойството на младежа. — Нали ви освободих днес?
— Ага, случи се не…
— Само секунда, синко! — Скрагър се обърна и с престорена раздразнителност извика: — Бенсън, казах ти: ако искате да ходите на пикник с Дрю, вървете, но да се върнете до два часа, иначе мислете му! Какво чакате, по дяволите? Нали трябва да правите наземни изпитания?!
— Да, Скраг, извинявай, Скраг!
Едва не се засмя, като видя как Бенсън и американският механик Дрю скачат в стария фургон и заминават, а Воси и Вили покорно тръгват към кабините си. Олекна му, когато най-после влезе в офиса и остави куфарчето с паспортите на бюрото си.
— Е, какъв е проблемът?
— Вие ни напускате, ага — изненада го младежът.
— Ами, ние, ъ-ъ, ние не заминаваме — започна Скрагър. — Просто правим наземни изпи…
— Да, но си отивате, знам! Утре… утре няма смяна на екипите и защо са ви куфари — видях ага Бенсън с куфари — и защо са изписани всички резервни части, и всички пилоти и механици… — По лицето на младежа потекоха сълзи. — … вярно е.
— Слушай синко, ти си се разстроил. Иди почивай днес.
— Но вие си отивате като онези от Бандар-е Делам, отивате си днес, а с нас какво ще стане?
Думите му бяха заглушени от порой на фарси от радиото. Младежът избърса сълзите си и докосна копчето за предаване, отговори на фарси, след това добави на английски:
— Готовност едно — после отчаяно се обърна към Скрагър: — Това беше ага Джахан, повтори пак онова, което каза преди десет минути. Техните четири 212 са изчезнали, ага. Отишли са си, ага. Излетели са в седем и тридесет и две за „Иран-Тода“, но не са кацнали там, просто са продължили в морето.
Скрагър седна на стола си, мъчеше се да изглежда спокоен. Радиото отново проработи, вече на английски:
— Техеран, тук Бандар-е Делам, чувате ли ме?
— Вика Техеран през пет минути, и Ковис, но няма отговор… — От очите на младежа отново потекоха сълзи. — От Ковис също ли са си отишли вече, ага? В Техеран няма ли ваши хора? Какво ще правим, като си идете? — На рампата първият 212 шумно заработи, вторият го последва веднага. — Ага — продължи разтревожен Али Паш, — първо трябва да искаме разрешение за „пуск на двигателите“ от Киш.
— Не е необходимо да ги безпокоим в почивния им ден, това не е полет, просто изпитания — отвърна Скрагър. Включи връзката с машините и потърка брадата си. Чувствуваше се омърсен и виновен. Харесваше Али Паш и това, което младежът казваше, беше вярно. Когато си отидеха, нямаше да има работа, а за хора като Али Паш съществуваше само Иран и само Бог знаеше какво щеше да стане тука. Чу се гласът на Вили:
— Скраг, броячът на оборотите ми се дига.
Скрагър взе микрофона.
— Изведи го до зелевата градина и направи изпитания. — Градината беше район на около пет мили навътре в сушата, далече от града, където изпитваха двигателите и можеха да тренират аварийни процедури. — Остани там, Вили. Ако има проблеми, обади ми се. Винаги мога да взема Бенсън, ако е необходимо някакво регулиране. Как е при тебе, Ед?