Ковис: 10,48 преди обед.
Макайвър слезе по стълбите на кулата. Чувствуваше се гадно, сякаш му бяха извадили вътрешностите, и не бе сигурен дали ще успее да стигне до 206, камо ли да осъществи останалата част от плана. „Ще успееш — рече си той. — Стегни се.“
Моллата Хусаин още говореше с Киа, облегнат на колата му, с преметнат през рамото „Калашников“.
— Готови сме, господин министър — каза Макайвър. — Естествено, ако нямате нищо против, почитаеми Хусаин.
— Не, да бъде Божията воля — отвърна Хусаин със странна усмивка и любезно подаде ръка. — Довиждане, министър Киа.
— Довиждане, ваше преподобие. — Киа се завъртя и тръгна бързо към хеликоптера.
— Довиждане, почитаеми. — Макайвър подаде неловко ръка на моллата.
Хусаин се обърна, за да види как Киа влиза в кабината. На лицето му отново се появи странната усмивка.
— Писано е: „Божията мелница мели бавно, но сигурно.“ Нали така, капитане?
— Да. Но защо ми казвате това?
— Като подарък на сбогуване. Можете да го кажете на вашия приятел Киа, като кацнете в Техеран.
— Той не ми е приятел, тогава защо?
— Вие сте мъдър, че не го считате за приятел. Кога ще се видите отново с капитан Старк?
— Не зная. Скоро, надявам се. — Макайвър забеляза, че моллата погледна отново към Киа, и безпокойството му нарасна. — Защо?
— Бих искал да го видя скоро. — Хусаин свали автомата от рамото си, седна в колата и замина със Зелените ленти.
— Капитане! — Беше Павуд. Трепереше и беше разтревожен.
— Да, Павуд, една минутка. Фреди! — Макайвър махна на Еър и той се затича към него. — Да, Павуд?
— Моля ви, защо 212 са натоварени с резервни части и багаж, и не…
— Смяна на екипите — отвърна веднага Макайвър и се престори, че не забелязва как Еър се ококори. — Чакам четири 212 от Бандар-е Делам. Най-добре е да приготвите стаи за екипажите. Четирима пилоти и четирима механици. Трябва да пристигнат след около два часа.
— Но нямаме нареждане, нито причина за…
— Действайте! — Напрежението на Макайвър отново взе връх. — Аз съм дал нарежданията. Аз! Аз лично! Аз наредих на моите 212 да дойдат тук! Фреди, какво чакаш, по дяволите? Тръгвай с твоите части.
— Тъй вярно. А вие?
— Аз вземам Киа, Локхарт поема ръководството, докато се върна. Тръгвай. Не, стой, идвам с тебе. Павуд, какво чакаш, по дяволите? Капитан Локхарт страшно ще се ядоса, ако не си готов навреме. — Макайвър тръгна с Еър, като се молеше да е успял да накара Павуд да повярва.
— Мак, какво става, по дяволите?
— Почакай, докато стигнем при останалите. — Когато спряха до машините, Макайвър застана с гръб към Павуд, който още стоеше на стъпалата, и набързо му разказа всичко. — Ще се видим на брега.
— Добре ли си, Мак? — попита Еър, силно обезпокоен от цвета на лицето му.
— Разбира се, че съм добре. Излитай!
Край Бахрейн: 10,59 преди обед.
Руди и Поп Кели продължаваха да се борят в тандем с насрещния вятър, щадейки двигателите — бензиномерите показваха, че резервоарите са празни, червените предупредителни лампи светеха. Преди половин час и двамата спряха и увиснаха над морето. Механиците отвориха вратите на кабините и навеждайки се навън, отвориха капаците на резервоарите. След това развиха маркучите, пъхнаха ги в отворите и се върнаха в кабините. С помощта на импровизираните помип с мъка изпомпаха първо единия от четиридесетгалоновите варели до дъно, след това и втория. Никой от тях не бе зареждал преди по този начин във въздуха. Когато свършиха, и двамата повърнаха. Но операцията беше успешна.
Мъглата още беше гъста, морето се надигаше тежко под поривите на вятъра и след като едва се разминаха с танкера, всичко бе рутинно летяха напред, търсеха оптимална мощност, регулираха оборотите, отново регулираха и се молеха. Руди не бе виждал Дюбоа или Шандор. Един от двигателите му се закашля, но се оправи почти веднага.
Фейгънуич трепна.
— Още колко ни остава?
— Твърде много. — Руди включи СВЧ предавателя и наруши радиомълчанието: — Поп, превключи на ВЧ и прослушай — изрече той бързо и отново превключи: — Сиера Едно, тук Делта Едно, чувате ли ме?
— Високо и ясно, Делта Едно — отвърна веднага гласът на Скот. — Говорете.