— Да. Има една риба чук, която се спотайва край остров Харг. Бях там за две години и съм я виждал, о, един или два пъти на всеки няколко месеца. Дълга е осем-десет метра. Виждал Съм и много гигантски скатове, но тя е най-голямата.
Дьо Плеси потръпна.
— Merde на всички акули. Веднъж една в Сири едва не ме докопа, аз бях, как се казва, на плиткото, да-да, само шляпах в плиткото, но тя се хвърли към мен и плуваше толкова бързо, че се заби в брега. Беше почти три метра. Стреляхме в нея шест пъти, но тя продължаваше да се мята на пясъка и се мъчеше да ни хване… Минаха часове, преди да умре, но дори и тогава никой от нас не се престраши да се приближи до нея. Пфу, акули! — Той погледна отново счупената перка. — Аз, аз съм много щастлив, че съм на платформата.
Всички се съгласиха. Французите започнаха да бъбрят помежду си, жестикулираха, двама отидоха да разтоварят някакво оборудване, трети — да помогне на човека, който все още повръщаше. Работниците от сондата се пръснаха. Японците чакаха и наблюдаваха. Боси суеверно докосна перката.
— Просто за късмет, а, Скраг?
— Защо пък не? И ти, и пътниците се отървахте леко, не беше лошо приземяване.
— Каква е причината? — полюбопитствува дьо Плеси.
— Не знам, друже — отвърна Скрагър. — Над Сири Три имаше ято малки морски птици. Възможно е някоя от тях да е влязла във витлото и да е причинила счупването — не усетих нищо, пък и няма как да усетя. Знам, че тази сутрин витлото беше съвсем наред, защото и двамата го проверихме, както обикновено. — Той вдигна рамене. — Божа работа.
— Oui. Espece de con! Не ми харесва тази Божа работа. — Дьо Плеси намръщено погледна хеликоптерната площадка. — Може ли да дойде тук 206 или „Алует“, за да ни прибере на части?
— Ще извикаме друг 212 и ще паркираме нашия някъде там. — Скрагър посочи към вътрешната част на площадката за кацане, близо до извисяващите се кули на работещите сонди и крановете. — Имаме колелета в багажното отделение, така че няма да е трудно и няма да ви забавим.
— Добре, добре, тогава ще ви оставим да си вършите работата. Останалите ще дойдат с мен — нареди важно дьо Плеси. — Струва ми се, че всички имаме нужда от малко кафе, а после и от чаша „Шабли“ с лед.
— Мислех, че на всички сондажни кули има сух режим — обади се Касиги.
Дьо Плеси вдигна вежди.
— Да, има, мосю. Разбира се. За иранците, не за французите. Разбира се. Но нашите сонди са френски и се подчиняват на френските закони. — И продължи внушително: — Трябва да полеем благополучното кацане, а днес вие сте гости на la Belle France, така че нека да бъдем цивилизовани и да заобиколим правилата — за какво са правилата, ако не за да се заобикалят? Хайде, после ще направим обиколката и те проведем срещите.
Всички, освен Касиги го последваха.
— А вие, капитане? — попита той. — Вие какво ще правите?
— Ще чакаме. Хеликоптерът ще докара резервни части и инженери — отвърна Скрагър. Чувствуваше се неловко, не искаше да е близо до който и да е японец, не можеше да потъпче спомена за толкова много приятели, загубени във войната толкова млади, а той да е още жив и непрекъснато да се измъчва от постоянния въпрос: „Защо тях, а не мен?“. — Ще чакаме, докато го поправят, а после ще се приберем у дома. Защо, питате?
— Кога ще бъде това?
— Преди залез-слънце. Защо?
Касиги погледна назад към перката.
— С ваше позволение, бих искал да летя обратно с вас.
— Това… това зависи от капитан Воси. Официално той е капитан на този полет.
Касиги прехвърли вниманието си към Воси. Младият пилот познаваше неприязънта на Скрагър към японците, но не можеше да я разбере. Точно преди излитането му беше казал:
— По дяволите, Скраг Втората световна война е била преди милиони години. Сега Япония е наш съюзник — единственият ни голям съюзник в Азия.
Но Скрагър беше казал:
— Зарежи това, Ед.
И той го бе направил.
— Би било, ъ-ъ, най-добре ще е да се върнете с другите, мистър Касиги, не се знае колко ще се забавим.
— Хеликоптерите ме изнервят, бих предпочел да летя с вас, ако нямате нищо против. — Касиги погледна отново към Скрагър, неумолимите му очи светеха на одухотвореното лице. — Беше лош късмет. Нямахте почти никакво време, но успяхте да се завъртите на по-малко от сто метра и да направите идеално кацане на това малко местенце. Невероятен полет! Забележителен. Само едно не разбирам: защо бяхте на висок ъгъл, защо захождахте от висок ъгъл? — Той улови беглия поглед на Воси към Скрагър и разбра, че младият мъж се чуди за същото. — Нямаше причина в ден като днешния, нали?