Мануела тихо остави подноса. Никой не я забеляза.
Старк говореше по телефона с Надземен контрол — обясняваше им какво трябва да се направи. Скот беше на СВЧ:
— Ще се погрижим за всичко, Скраг.
— Сиера Едно. Как вървят нещата? — попита Скрагър. — Вашите Делти и Кило?
Скот погледна към Гавалан. Гавалан се наведе напред и каза бавно:
— Делта Три е добре, Кило Две… Кило Две са още на място, в известен смисъл.
Високоговорителите мълчаха. На честотата на кулата се чуваше как английският диспечер дава разрешение на някакви пристигащи полети. Пращене на статично електричество.
— Потвърдете Делта Три. — Гласът на Скрагър бе променен.
— Потвърждавам Делта Три — отвърна Гавалан, все още шокиран от новините за Дюбоа и телекса в Бахрейн, за който Жан-Люк им съобщи по телефона преди няколко минути; очакваше всеки момент да избухнат в собствената им кула, а и в Кувейт. На Жан-Люк бе казал: „Морската спасителна команда? По-добре да дадем сигнал за бедствие.“
— Ние сме спасителната команда, Анди. Други няма. Шандор вече отлетя да го търси. Щом заредят, Руди и Поп също отиват — разработих им план за претърсване по сектори, след това ще се насочат право към Ал Шаргаз, както и Шандор. Не можем да се мотаем тук. Mon Dieu, не можеш да си представиш как ни се размина! Ако е на повърхността, ще го намерят — има сто пясъчни плитчини, където може да кацне.
— Няма ли да повлияе това на радиуса на полета им?
— Ще се оправят, Анди. Марк не е подал сигнал за бедствие, така че сигурно е станало внезапно или пък радиото му е отказало, или пък най-вероятно е кацнал някъде. Има цял куп добри възможности: би могъл да кацне на някоя сонда за гориво, ако е паднал в морето, би могъл да го прибере някой кораб — цял куп такива неща… Не забравяй, че радиомълчанието бе едно от най-важните неща. Не се притеснявай, mon cher ami.
— Много се притеснявам.
— Нещо за останалите?
— Още нищо…
„Още нищо“ — помисли си той и отвътре го заболя.
— Кой е Делта Четири? — Въпросът бе зададен от Вили.
— Френският ни приятел и Фоулър — отговори сухо Гавалан. Не знаеше кой би могъл да подслушва. — Пълен доклад, като кацнеш.
— Разбрано. — Пращене, след това: — Ед, как си?
— За чудо и приказ, Вили. Качвам се на триста, всичко е наред. Ей, Скраг, какви са ти курсът и височината?
— 142, на двеста, и ако си отвориш очите и погледнеш към два часа, ще ме видиш, защото аз те виждам.
За миг настъпи тишина.
— Скраг, пак успя!
Гавалан се изправи да се протегне и видя Мануела:
— Как е, мила?
Тя се усмихна колебливо и му предложи една бутилка.
— Заповядай. Заслужаваш една бира и едно извинение.
— Без извинения, никакви. Ти беше права. — Той я прегърна и отпи с удоволствие. — Божичко, колко е хубаво! Благодаря, Мануела.
— Ами аз, миличка? — попита Старк.
— От мен, Конроу Старк, ще получиш само вода и шамар, защото между ушите ти има само мускули. — Тя отвори бутилка минерална вода и му я подаде, но очите й бяха усмихнати и тя леко отпусна ръка върху него. Беше изпълнена с обич.
— Благодаря ти, мила — рече Старк, спокоен, че тя е тук, в безопасност, и другите са в безопасност, въпреки че Дюбоа и Фоулър още бяха в неизвестност и имаше още толкова много въпроси. Рамото и гърдите го боляха много и все повече му се гадеше, болката пулсираше в главата му. Доктор Нът му беше дал болкоуспокояващо и каза, че то щяло да го държи два часа: „Ще те държи до обед, Дюк, не повече, а може би и по-малко. По-добре да се прибереш като Пепеляшка по обяд, иначе ще ти стане много неприятно… Имам предвид, че може и да кръвнеш.“ Той погледна през рамото на Мануела към часовника: дванадесет и четири минути.
— Конроу, моля те, миличък, няма ли да си легнеш?
Погледът му се промени.
— Нека да е след четири минути? — рече той тихо. Тя се изчерви, после се засмя, заби леко нокти във врата му и измърка като котка.