— Окей.
Скот и Мануела останаха сами. Рамото го болеше и му пречеше все повече и повече. Бе забелязал, че тя е потисната.
— Дюбоа ще се появи, ще видиш — каза той. Искаше гласът му да прозвучи уверено и да скрие собствените му опасения, че са се изгубили. — А и нищо не може да убие стария Фоулър.
— О, надявам се, че е така — отвърна тя и едва не се разплака. Бе забелязала как съпругът й се олюля и до болка разбираше колко му е зле. Скоро трябваше да тръгва за болницата, а фарсито да върви по дяволите. — Чакането ме измъчва.
— Само още няколко часа, Мануела, още две птички и пет човека. После можем да празнуваме — каза Скот, надявайки се на чудо, и си помисли: „После напрежението ще отслабне и Стария отново ще се усмихва и ще живее хиляда години.“
„Господи, да се откажа от летенето? Обичам да летя и не искам работа на бюро. В Хонконг през част от годината ще бъде добре, но Линбар? Не мога да се справя с Линбар! Старият ще трябва да се занимае с него — иначе съм загубен…“
Старият, досаден въпрос изскочи в мислите му: какво щях да нравя, ако го нямаше Стария? Студена тръпка премина през тялото му. „Не ако, а когато, все някой ден ще се случи. Би могло да бъде всеки ден. Ето примерно Джордан, Толбът, или Дюк, или аз. Няколко милиметра разстояние и си мъртъв — или жив. Божията воля? Карма? Джос? Не зная и няма значение! Сигурен съм само, че откакто ме раниха, съм друг, целият ми живот е различен, увереността ми, че нищо не би могло да ме засегне, изчезна завинаги и на нейно място остана само една проклета леденостудена увереност, че съм съвсем смъртен. Боже Господи! Така ли става винаги? Чудя се дали и Дюк се чувствува по същия начин?“
Погледна към Мануела. Тя го гледаше втренчено.
— Извинявай, не те чух. — Той започна да набира номера на Нюбъри.
— Попитах не са ли три птици и осем човека? Забравяш Ерики и Азадех, девет, ако броиш и Шаразад.
Техеран, домът на Бакраван: 1,14 по обед.
Шаразад стоеше гола пред високото огледало в банята си и разглеждаше корема си. Опитваше се да открие дали вече не е станал по-закръглен. Сутринта бе забелязала, че гърдите й като че ли са напрегнати, а зърната им по-чувствителни. „Не се тревожи — беше се засмяла жената на Мешанг. — Скоро ще заприличаш на балон и все ще плачеш, че никога няма да можеш да облечеш дрехите си и че изглеждаш много грозна! Не се безпокой, ще си влезеш в дрехите и няма да си грозна.“
Днес Шаразад бе много щастлива. Мотаеше се, гримасничеше срещу огледалото, наведе се по-близо към него, за да види дали няма бръчки, огледа се първо от едната страна, после и от другата, с вдигната коса и със спусната, събрана на кок или на една страна. Беше напълно удовлетворена от това, което видя. Белезите избледняваха. Тялото й изсъхна напълно след банята и тя се напудри и облече бельото си.
— О, принцесо, още ли не си готова? — втурна се в стаята Джари. — Негово превъзходителство брат ти ще се върне всеки момент от обед и цялата къща се бои, че пак ще е ядосан. О, моля те, побързай, не бихме искали да се вълнува, нали така…
Като някакъв автомат тя извади запушалката на ваната и започна да оправя. През цялото време мърмореше, правеше фасони и подканяше Шаразад. Шаразад се облече бързо. Чорапи — от месеци вече не се продаваха чорапогащници, дори на черна борса, сутиен не беше необходим. Топла рокля от син кашмир от Париж, в комплект със сако с къси ръкави и висока яка. Едно бързо прокарване на четката и естествено вълнистата й коса бе изрядна, съвсем леко червило, една линия, сенки около очите — и беше готова.
— Но, принцесо, знаеш, че брат ти не обича грим!
— О, но аз няма да излизам, а Мешанг не е… — Шаразад щеше да каже „баща ми“, но се спря, не искаше да го казва или да си спомня за трагедията. „Татко е в рая“ — рече си тя твърдо. До деня на оплакването му — четиридесетият ден след смъртта му, имаше още двадесет и пет дни, а дотогава, когато щеше да има плач и ридания, и разкъсване на дрехи, трябваше да продължат да живеят. И да обичат!
Не беше питала Джари какво бе станало в кафенето в деня, когато я изпрати да му каже, че съпругът й се е върнал и че това, което не бе започвало, свърши. „Къде ли е, ще продължи ли да ме навестява в сънищата ми?“
Долу настъпи някаква бъркотия и те разбраха, че Мешанг е дошъл. Тя се огледа за последен път и отиде да го посрещне.