Сърцето му биеше силно, гърлото му беше пресъхнало. Киа се мъчеше да докопа дръжката на вратата, беснееше, увиснал с един крак на ската. Макайвър се страхуваше, че ще трябва да кацне отново. За щастие нервите на Киа не издържаха, той се пусна и падна от няколкото стъпки височина, на които се бяха издигнали, а Макайвър вече беше свободен и летеше. Направи един кръг, за да се увери, че Киа е добре, и когато го видя за последен път, той размахваше юмрук, почервенял от ярост. После пое курс към брега, ниско над разлюлените дървета и скалите. И въпреки че беше в безопасност, силното тупкане в гърдите му не престана. Гадеше му се и започнаха да го обливат горещи вълни.
„Това е просто от напрежението през последната седмица — си рече мрачно той. — Просто от напрежението и от напъните да измъкна тази гадина от кабината, както и цялата тревога около «Вихрушка» и големия страх по време на разпита при моллата.“
Летя няколко минути. Киа остана далеч назад. Макайвър трудно се концентрираше. Болката се усили. Той не виждаше показанията на уредите. Изведнъж почувствува силен пристъп на гадене и едва не изгуби управлението, затова реши да кацне и да си почине малко. Беше все още в подножието на планината, наоколо имаше само скали, групички дървета и сняг, облаците бяха ниско и почти прозрачни. С полузамъглено съзнание той избра първото възможно плато и кацна. Кацането не беше добро и това го изплаши повече от всичко. Наблизо имаше някакъв поток, отчасти замръзнал, водата се пенеше надолу по скалите и сякаш го викаше. Болката вече беше много силна, той изключи двигателите, тръгна, залитайки, към потока, легна на снега и отпи няколко големи глътки. Шокът от студеното го накара да повърне и когато спазъмът отмина, той изми устата си и отпи малко. Водата и студеният въздух му помогнаха. Изтри с шепа сняг врата и слепоочията си и се почувствува още по-добре. Почти му мина, той се изправи с мъка и леко замаян успя да стигне до кабината и да седне на седалката.
Кабината беше топла и уютна, и позната, обгърна го отвсякъде. Макайвър автоматично закопча колана. Тишината изпълни слуха и мислите му. Чуваха се само вятърът и водата, никакви двигатели, разговори или електрически смущения, само лекият вятър и водата. Спокойствие. Клепачите му бяха по-тежки от всякога. Той ги затвори. И заспа.
Сънят му беше дълбок, само половин час, но много добър. Когато се събуди, беше като нов — без болка, без притеснение, само леко замаян, сякаш бе сънувал болката. Протегна се с удоволствие. Чу се почукване на метал в метала. Той се огледа. Един младеж от племената, яхнал дребен планински кон, го наблюдаваше мълчаливо. В калъфа на седлото му имаше пушка, а на гърба му — още една с патрондаш.
Двамата се гледаха втренчено, после младежът се усмихна и платото сякаш се озари от слънце:
— Салаам, ага.
— Салаам, ага. — Макайвър се усмихна в отговор, и изненадан, че изобщо не се страхува, някак си предразположен от дивата красота на младежа. — Лотфан бефарма’ид шома ки хастид? — Това беше една от малкото му заучени фрази: „Мога ли да попитам кой сте?“
— Ага Мохамед Руд Кахани. — После младежът каза някакви думи, които Макайвър не разбра, и завърши пак с усмивка: — Кашкай.
— А, кашкай — кимна Макайвър. Момчето беше от едно от номадските племена, пръснати из Загрос. Посочи към себе си: — Ага Макайвър — и добави още една заучена фраза: — Мота асеф ам, ман забан шома ра кхууб нами данам. (Съжалявам, не говоря вашия език.)
— Иншаллах. Америка?
— Англия. Англичанин. — Гледаше себе си и другия някак отстрани. Хеликоптер и кон, пилот и човек от племената — между тях се простираше цяла бездна, но нямаше заплаха нито от страна на единия, нито от страна на другия. — Съжалявам, вече трябва да вървя — рече той на английски и направи пародийна имитация с ръце сякаш лети. — Кода хафез, довиждане, Ага Мохамед Кашкай.