Тя видя, че келнерът носи питието й. На подноса имаше преносим телефон.
— Търсят ви по телефона, капитан Петикин — каза келнерът и постави чашата пред нея. Петикин изтегли, антената и доближи телефона до ухото си. — Ало? О, здравей, Анди. — Тя наблюдаваше лицето му. — Не… не, не още… О!… — Той слуша внимателно известно време, само понякога изсумтяваше и кимваше, по изражението му нищо не можеше да се разбере и Джени се зачуди дали това, което Гавалан казва, не би трябвало да го чуе и тя. — Да, разбира се… Не… Да, всичко е осигурено, доколкото можахме… Да, да, тя е… добре, чакай малко. — Той й подаде телефона. — Иска да ти каже здрасти.
— Ало, Анди, какво ново?
— Просто се обаждам, Джени. Не се тревожи за Мак и останалите — никой не знае колко е трябвало да чакат на мястото на срещата.
— Добре съм, Анди. Не се тревожи за мене. Ами останалите?
— Руди, Поп Кели и Шандор са на път от Бахрейн, заредили са в Абу Даби и имаме връзка с тях, Джон Хог е свързочната ни станция. Очакваме ги тук след двадесет минути. Скраг е добре, с Ед и Вили няма проблеми. Дюк спи, а Мануела е тук. Иска да ти се обади… — след миг се чу гласът на Мануела:
— Здрасти, скъпа, как си? Само не ми казвай, че си чудесно!
— Чудесно съм. — Джени се усмихна неохотно. — Добре ли е Дюк?
— Спи като бебе, не че бебетата спят спокойно през цялото време. Исках само да ти кажа, че и ние се притесняваме. Давам ти пак Анди.
— Ало, Джени. Джони Хог сигурно вече е във вашия район и също ще слуша. Ще поддържаме връзка. Мога ли да говоря пак с Чарли?
— Разбира се. Но какво става с Марк Дюбоа и Фоулър?
Пауза.
— Още нищо. Надяваме се, че са ги прибрали. Руди, Шандор и Поп се върнаха и ги търсиха, докато можаха. Няма следи от катастрофа, а и в тези води има много кораби и платформи. Очакваме ги с нетърпение.
— Сега, кажи ми, какво трябва да знае Чарли, но не и аз. — Тя се намръщи срещу мълчанието на телефона, после чу как Гавалан въздъхна.
— И ти можеш да го знаеш, Джени. Добре. Попитах Чарли, дали не е пристигнал някакъв телекс от Иран, като този, който получихме тук, в Дубай и Бахрейн. Опитвам се да използвам всички връзки, които мога, чрез Нюбъри и посолството ни в Кувейт, в случай че стане фал, въпреки че Нюбъри каза да не очакваме много — Кувейт е много близо до Иран, не иска да обиди Хомейни и е ужасен, че може да му изпратят или да допуснат няколко експортни фундаменталисти да раздвижат кувейтските шиити. Казах на Чарли, че се опитвам да се свържа с родителите на Рос в Непал и с неговия полк. Това е всичко. — Гласът му вече беше по-приятелски — Не исках да те разстройвам повече от необходимото. Окей?
— Да, благодаря, да, аз… аз съм добре. Благодаря, Анди. — Тя подаде обратно телефона и погледна чашата си. Тя се беше изпотила. Капчици влага се стичаха надолу. „Като сълзите по бузите ми“ — помисли си тя и стана: — Връщам се след секунда.
Петикин тъжно гледаше след нея. Изслуша последните инструкции на Гавалан и каза:
— Да, да, разбира се. Не се безпокой, Анди, ще се погрижа за… ще се погрижа за Рос и ще се обадя веднага след като се появят на екрана. Това за Дюбоа и Фоулър е ужасно, ще трябва просто да си мислим само добри неща и да се надяваме. А за останалите е чудесно. Чао.
Когато намери Рос, бе потресен. Веднага след обаждането на Гавалан тази сутрин се бе втурнал към болницата. Днес беше петък и обслужващият персонал бе сведен до минимум — на рецепцията имаше само един дежурен и той говореше само арабски. Мъжът се усмихна, вдигна рамене и каза: „Букра“ — утре. Но Петикин настояваше и накрая човекът разбра какво иска и се обади по телефона. След доста време дойде един санитар и му направи знак да го последва. Тръгнаха по коридорите, после минаха през някаква врата и пред тях се озова Рос — гол върху една дисекционна маса.
Не смъртта накара Петикин да се почувствува разкъсван отвътре, а внезапността, пълната голота, привидното оскверняване и премахването и на последната частица достойнство. Този човек, толкова фин в живота, бе изоставен като леш. На една друга маса имаше чаршафи. Петикин взе един и го покри и от това сякаш му стана по-добре.