— Не говори нищо повече сега, остави останалото за утре, мила. Заспивай, сега си в безопасност.
— Не. Страхувам се да заспя, дори сега в прегръдките ти, дори при всички хубави новини за Хаким. Когато заспивам, се връщам обратно в селото, обратно в Абу Мард и моллата е там, проклет от Бога, и каландарът, и касапинът с неговия нож…
— Вече няма нито село, нито молла, аз бях там. Нито каландар, нито касапин. Ахмед ми разказа за селото, поне част от онова, което се е случило там.
— Ходил си в селото?
— Да, днес следобед, докато почивахте. Взех една кола и отидох там. Сега е само куп изгорели останки. И по-добре — зловещо каза Ерики.
Азадех спря в коридора и се облегна на стената, докато треперенето й премина. Толкова много смърт, убийства и ужас. Вчера, когато излезе на стъпалата на двореца и видя Ерики в кабината с подуто лице и небръснат, когато видя кръвта да капе от ръкава му, а Ахмед да се свива до него, тя почувствува как умира и после, когато го видя да излиза, да се изправя и да тръгва към нея… краката й се подкосиха, а той я взе в ръцете си и тя отново се върна към живота и ужасът се изля заедно със сълзите й: „О, Ерики, о, Ерики, толкова се страхувах, толкова се…“
Той я отнесе в Голямата зала, а там беше докторът с Хаким, Робърт Армстронг и полковник Хашеми Фазир. Един куршум бе откъснал част от лявото ухо на Ерики, друг бе одраскал ръката му. Докторът обгори раните и ги превърза, инжектира му серум против тетанус и пеницилин, страхуваше се повече от инфекция, отколкото от загубата на кръв. „Иншаллах, но не мога нищо повече да направя, капитане. Вие сте силен, пулсът е добър, някой пластичен хирург може да оправи ухото ви, слухът ви не е засегнат, слава на Бога! Само се пазете от инфекция…“
— Какво стана, Ерики? — попита Хаким.
— Откарах ги на север в планините, а Ахмед беше невнимателен — вината не беше негова, стана му лошо от летенето — и преди да разберем какво става, Баязид опря пистолет до главата му, а друг от племето опря един в моята и Баязид каза: „Карай към селото, след това можете да си вървите.“ „Нали даде свещена клетва, че няма да ме нараниш?“ — попитах аз. „Заклех се да не те нараня и няма да те нараня, но моята клетва си е моя, а не и на моите хора“ — отвърна Баязид, а човекът, който беше опрял пистолет в главата ми, се засмя и извика: „Подчини се на нашия шейх или, за Бога, така ще те заболи, че ще молиш за смърт!“
— Трябваше да се сетя — изруга Хаким. — Трябваше всички да ги обвържа с клетва. Трябваше да се сетя!
— Нямаше да помогне. Както и да е, вината е изцяло моя: аз ги доведох тук и почти провалих всичко. Не мога да ви кажа колко съжалявам, но това беше единственият начин да се върна и мислех, че ще намеря Абдула хан. Изобщо не помислих, че онзи майкоебец може да хвърли граната.
— Благодарение на Божията воля двамата с Азадех не сме ранени. Откъде да знаеш, че Абдула хан е мъртъв или че половината от вашия откуп е платена? Продължавай. Разкажи какво стана. — Азадех усети непозната нотка в гласа на Хаким. „Хаким се е променил — помисли си тя. — Вече не мога да разбера какво си мисли, както по-рано. Преди да стане хан, наистина хан, можех, но сега не мога. Той все още е любимият ми брат, но непознат. Толкова много се е променил, толкова бързо. И аз се промених. И Ерики, Боже, колко много! Джони не се е променил…“
Ерики продължи:
— Да ги откарам беше единственият начин да ги махна от двореца без повече неприятности или убийства. Ако Баязид не беше настоял, бих го предложил аз — всеки друг начин би бил опасен за теб и Азадех. Трябваше да заложа на това, че по някакъв начин ще удържат на клетвата. Но каквото и да станеше, въпросът беше или те, или аз; знаех го, и те го знаеха, защото аз бях единственият, който знаеше кои са и къде живеят, и че отмъщението за един хан е сериозно. Каквото и да направех — да ги изоставя по средата на пътя или да отида до селото, никога нямаше да ме пуснат. И как биха могли — въпросът беше селото или аз, а техният единствен Бог би гласувал за селото и за тях, без значение за какво са се договорили или какво са се заклели!
— Това е въпрос, на който само Бог може да отговори.
— Моите богове, древните богове, не обичат да бъдат използвани като оправдание, не обичат клетви в тяхно име. Те не одобряват такива неща, всъщност дори ги забраняват. — Азадех усети горчивината в думите му и го докосна нежно. Той я хвана за ръката. — Вече съм добре, Азадех.