— Дадоха им нашите координати, капитане — предупреди Вазари. — Наредиха им да подготвят ракетите за изстрелване… сега съобщават, че са готови…
— Говори Харг! Хеликоптерите незаконно по курс 270, качете се на триста и чакайте. Ако не се подчините, ще бъдете прехванати и свалени. Повтарям: ще бъдете прехванати и свалени.
Макайвър отмести ръка от колектора и потърка гърдите си. Болката се беше върнала. После упорито продължи по курса, а Вазари превеждаше откъслечно какво си приказваха в ефира: — … Водачът казва: „Следвайте ме надолу…“ Сега един от ескадрилата казва: „Всички ракети са готови… как ще ги открием в тия лайна… забавям… не искам да ги изпуснем…“ Наземният диспечер казва: „Потвърдете, че ракетите са готови, потвърдете унищожаване на целта“… Господи, те потвърждават, че ракетите са готови и са на курс за сблъсък с нас!
В този миг двата изтребителя изскочиха насреща им от мъглата, но малко вдясно и на двадесетина метра над тях, профучаха и изчезнаха.
— Господи, дали ни видяха?
— Не зная, капитане, но тези копелета носят ракети с топлинно насочване.
Сърцето на Макайвър биеше бясно. Той направи знак и двамата с Еър спряха и увиснаха точно над вълните, за да заблудят преследвачите.
— За Бога, Вазари, кажи ми какво си говорят!
— Пилотите псуват… съобщават, че са на шестстотин метра, двеста възела… единият казва, че не вижда нищо, а горната част на облаците е на сто… морето не се вижда… Диспечерът казва да продължат към международната граница и да застанат между нея и пиратите… Божичко, пирати! Да застанат между тях и Кувейт… да видят дали облачната покривка не е по-тънка… да останат в засада на шестстотин…
„Какво да правим? — питаше се Макайвър. — Можем да подминем Кувейт и да се насочим направо към Джелет. Няма смисъл, при този вятър няма да стигнем. Не можем да се върнем. Остава Кувейт и да се надяваме, че ще им се изплъзнем.“
При международната граница облаците бяха толкова малко, че едва ги скриваха. Изтребителите обаче дебнеха някъде наблизо, търсеха прозорец или по-тънка облачна покривка, или пък плячката да реши, че е в безопасност, и да се изкачи на височина за заход. В продължение на четвърт час военният канал бе потънал в мълчание. Вече се чуваха диспечерите от Кувейт.
— Ще спра единия двигател, за да пестя гориво — каза Макайвър.
— Да извикам ли Кувейт, капитане?
— Не, аз ще се обадя. След минутка. Ти по-добре иди отзад в кабината и се приготви да се скриеш. Виж дали няма някакви морски гащеризони в шкафчето. Използвай морско осигурително платнище. Изхвърли си униформата и си приготви един спасителен пояс, да ти е подръка.
— Ще паднем ли в морето? — Вазари беше пребледнял.
— Не. Само за камуфлаж, в случай че ни инспектират — излъга Макайвър. Не се надяваше да стигнат до брега. Гласът му беше спокоен, умът му беше спокоен, но крайниците му сякаш бяха налети с олово.
— Какъв е планът, след като кацнем, капитане?
— Ще играем според обстоятелствата. Имаш ли някакви документи?
— Само разрешителните ми за радиооператор, американско и иранско. И в двете пише, че съм от иранските ВВС.
— Крий се. Не знам какво ще стане, но да се надяваме, че ще ни се размине.
— Капитане, трябва да се издигнем по-високо, да излезем от тази мъгла, няма нужда да насилваме късмета си — рече Вазари. — Вече минахме границата. Сега сме в безопасност.
Макайвър погледна нагоре. Облаците и мъглата се разнасяха много бързо, сега вече едва ли можеха да ги скрият. Червената предупредителна светлина сякаш запълваше целия му хоризонт. Май беше по-добре да се издигнат. „Вазари е прав, няма смисъл да насилваме късмета си“ — помисли си той и каза: — Ще бъдем в безопасност чак когато сме на земята. Знаеш това, нали?
Кулата на летището в Кувейт: 4,38 следобед.
Голямата зала бе пълна със служители. Някои бяха британски диспечери, някои — кувейтски. С най-доброто съвременно оборудване: телекси, телефони, ефективност. Вратата се отвори и влезе Чарли Петикин.
— Търсили сте ме, сър? — обърна се той разтревожено към дежурния диспечер, пълничък червендалест ирландец с двоен микрофон и единична слушалка на главата.
— Да, да, точно така, капитан Петикин — отвърна рязко диспечерът и безпокойството на Петикин изведнъж нарасна. — Казвам се Суини. — Използваше молив за стъкло вместо показалка. В периферията на радарния екран, на линията на двадесетте мили се виждаше малка светла точка. — Това е хеликоптер, вероятно два. Той или те тъкмо се появиха, още не са се обадили. Изглежда, ти чакаш два пристигащи, така ми казаха, транзит от Великобритания, така ли е?