— Мамка му — промърмори неволно Петикин, като видя, че Еър се приближава бързо, твърде бързо… но успя да закове машината точно в центъра, в безопасност. И Макайвър вече се приближаваше за аварийно кацане — защо за Бога летеше сам, и къде, по дяволите, беше Том Локхарт? Вече беше твърде близо, нямаше място за маневриране, никой не дишаше, ските докоснаха земята и в същия миг двигателите млъкнаха.
Пожарникарите имаха радиовръзка с летището и съобщиха, че аварийното кацане е приключило, после започнаха да прибират нещата си. Петикин разтърси ръката на Макайвър, спусна се към Еър. Джени застана пред отворената врата на Макайвър. Цялата сияеше.
— Здравей, Дънкан — рече тя, придържайки с ръка косата си над очите. — Как беше пътуването?
— Най-лошото през живота ми, Джен — отвърна той и се опита да се усмихне. Все още не беше на себе си. — Всъщност не искам вече никога да летя, не и сам, така че ме спирай! Ще продължавам да проверявам Скраг — но само веднъж в годината!
Тя се засмя и го прегърна неловко, понечи да го пусне, но той се държеше за нея — обичаше я и му беше толкова хубаво да я види, и да бъде отново на земята, а пътникът му да е в безопасност, машината да е в безопасност, че му се доплака.
— Ти наред ли си, миличко?
Сълзите й се отприщиха. От месеци, а може би и от години, не я беше наричал така. Прегърна го още по-силно.
— Видя ли какво направи! — Намери кърпичката си и го пусна, после го целуна леко. — Заслужаваш едно уиски със сода. Две големи! — За пръв път забеляза колко е блед. — Добре ли си, мили?
— Да. Мисля, че да. Малко съм раздрусан. — Макайвър погледна към Петикин, който се смееше и говореше възбудено с Еър. Шофьорът на цистерната вече наливаше гориво в резервоарите. Зад тях се виждаше някаква служебна кола, която се спускаше от шосето. — Ами другите, какво стана с тях?
— Всички са в безопасност, с изключение на Марк Дюбоа и Фоулър Джойнс. Все още ги няма. — Разказа му каквото знаеше за Старк, Гавалан и Скрагър, Руди и неговите хора. — Фантастичната новина е, че Нюбъри, човек от консулството в Ал Шаргаз, е получил съобщение от Табриз, че Ерики и Азадех са в безопасност в дома на баща й, но, изглежда, че баща й е мъртъв и сега брат й е хан.
— Божичко, това е чудесно! Тогава успяхме, успяхме, Джен!
— Да, да, успяхме! По дяволите този вятър! — Тя отмахна един кичур коса от очите си. — Анди, Чарли и останалите смятат, че Дюбоа има добри шан… — Тя се сепна, щастието й се изпари, изведнъж разбра кое не бе наред. Обърна се рязко и погледна към другата машина. — А Том? Къде е Том Локхарт?
Южно от Техеран: 5,10 следобед.
Изоставеният нефтен кладенец и бензиностанцията бяха в пустите хълмове на сто и петдесет километра от Техеран. Хеликоптерът на Локхарт беше до помпата за гориво и той бе изпомпал горивото на ръка, вече почти приключваше.
Това беше пътна бензиностанция за хеликоптерите, които обслужваха района, част от големия северен тръбопровод, и в нормални времена приютяваше ирански технически екип за поддръжка. В една груба барака бяха поставени няколко легла за преспиване, в случай че някой бъде застигнат от внезапните бури, които бяха типични за областта. Първоначалните британски собственици на площадката я бяха нарекли «Д’Арси 1908» в памет на англичанина, който пръв бе открил нефт в Иран през тази година. Сега беше собственост на «Иран Ойл», но те бяха запазили името и резервоарите се поддържаха пълни.
«И слава Богу!» — помисли си отново Локхарт, уморен от помпането. Преди да излети насам, бе завързал два празни петдесетгалонови варела на задната седалка, в случай че «Д’Арси 1908» е отворена, и направи временна помпа. На брега беше останало достатъчно гориво, за да долеят догоре на излизане от Иран, а Шаразад можеше да помпа по време на полета.
— Сега вече имаме шанс — рече той на глас. Знаеше къде да кацне безопасно и как да се промъкне в Техеран.
Отново беше уверен, правеше планове и контрапланове — какво да каже на Мешанг, какво да избягва, какво да каже на Шаразад и как да избягат. Трябваше да има някакъв начин тя да получи полагащото й се наследство, достатъчно, за да й даде сигурността, от която има нужда…
Петролът преля от пълните до ръба резервоари и той се наруга заради невниманието си, затвори ги внимателно и избърса прелялото. Вече беше готов, варелите на задната седалка бяха пълни и помпата беше на мястото си.
В една от бараките намери няколко консерви телешко и лакомо изгълта едната — не беше възможно да се храни и да лети, освен ако не управляваше с лявата ръка, а той бе от доста време в Иран, за да направи такова нещо. После взе бутилката бира, която бе оставил в снега да се охлади, и отпи на малки глътки. В един от варелите имаше вода. Той счупи леда и плисна лицето си, за да се освежи, но не посмя да пие от нея. Избърса се. Наболата му брада драскаше и той отново изруга, искаше да изглежда възможно най-добре пред нея. Спомни си летателната чанта и самобръсначките. Една от тях работеше с батерии. Намери я.
— Можеш да се обръснеш в Техеран — каза той на отражението си в стъклото на кабината. Нямаше търпение да продължи пътя си.
Последен поглед наоколо. Сняг и скали, нищо повече. В далечината беше пътят Кум — Техеран. Небето бе покрито с облаци, но те бяха нависоко. Далече над него се виеха някакви птици. «Лешояди. Хищници някакви» — помисли си той, докато закопчаваше колана.