— Страшно много ще имаме да плащаме из целия Залив. Техеран пищи на умряло, а всичките ни офиси са вдигнати по тревога. Шефът и вашият предан Роджър Нюбъри, ескуайър, са любезно поканени в седем и тридесет да обяснят на господин министъра на външните работи защо изведнъж тук има такъв приток на хеликоптери, въпреки че са с британска регистрация, и колко дълго възнамеряват да останат. — Нюбъри, строен мъж с пясъчноруса коса, сини очи и дълъг нос, очевидно беше много раздразнен. — Радвам се, че са девет от десет. Искаш ли нещо за пиене?
— Да, благодаря. Малко скоч със сода.
Нюбъри се зае да приготви питието.
— С шефа ще се радваме да узнаем какво ще ни предложиш да кажем.
Гавалан се замисли за момент.
— Хеликоптерите ще напуснат веднага щом успеем да ги натоварим.
— И кога ще е това? — Нюбъри му подаде чашата.
— Благодаря. Обещаха ни самолетите до осемнадесет часа в неделя. Ще работим цяла нощ и ще ги експедираме до понеделник сутринта.
— Не може ли по-рано? — Нюбъри беше шокиран.
— Беше поръчано за утре, но ме извозиха. Защо?
— Защото, стари приятелю, преди няколко минути изтече информация от приятелски, много сериозен източник на високо равнище, че ако хеликоптерите не бъдат прибрани преди залез-слънце утре, може да бъдат задържани.
Сега вече и Гавалан беше шокиран.
— Това не е възможно, не може да стане!
— Предлагам ти да бъдеш разумен и да го направиш възможно. Изпрати ги да отлетят за Оман или Дубай, или където и да е.
— Ако направим това… ако го направим, ще затънем още повече.
— Мисля, че повече не можете да затънете, старче.
— Според „източника“ утре след залез-слънце ще сте затънали до гуша. — Нюбъри въртеше питието си — лимонов коктейл. „Да върви всичко по дяволите — мислеше си той. — Независимо, че сме задължени да помагаме на важните търговски интереси, та да се спаси каквото може от иранската катастрофа, не бива да забравяме нито дългосрочната, нито краткосрочната перспектива. Не можем да излагаме на риск правителството на Нейно величество. Освен това ми съсипаха уикенда, би трябвало да си пия коктейла от водка и джин с Анджела, а стоя тука и сърбам тая помия.“ — Ще трябва да ги преместите.
— Не можете ли да го отложите с четиридесет и осем часа, да обясните, че корабите са поръчани, но ще стане в неделя?
— Не бих посмял дори да го предложа, Анди. Това ще означава да признаем, че сме виновни.
— Можете ли да ни издействувате транзитно разрешение за четиридесет и осем часа за Оман?
— Ще попитам шефа, но няма да разберем нищо до утре — намръщи се Нюбъри. — Вече е твърде късно, а и съм убеден, че искането ще бъде отхвърлено, и съвсем правилно. Доста сме обвързани с Иран, в края на краищата нали Иран помогна за укротяването на комунистическите бунтовници, подкрепяни от Йемен. Съмняваме се, че биха се съгласили да обидят един такъв добър приятел, колкото и да са недоволни от сегашната линия на фундаменталистите.
На Гавалан му призля.
— По-добре да видя дали мога да изтегля самолетите по-рано или да потърся алтернативи. Бих казал, че шансът ми е едно на петдесет. — Той допи питието си и стана. — Извинявай за неприятностите.
Нюбъри също стана.
— Съжалявам, че не мога да ви помогна повече — каза той, и наистина съжаляваше. — Дръжте ме в течение, а и аз ще ви информирам своевременно.
— Разбира се. Момент, нали каза, че можете да изпратите съобщение до капитан Йоконен в Табриз?
— Със сигурност ще опитам. Какво да бъде?
— Просто от мое име, че трябва да, ъ-ъ, да тръгне колкото е възможно по-бързо, по най-късия път. Подпишете го: GHPLX, Гавалан.
Нюбъри записа, без да каже нищо.
— GHPLX?
— Да. — Гавалан бе сигурен, че Ерики ще разбере, че това е новата му британска регистрация. — Той не знае за, м-м, последните събития, така че, ако вашите хора могат да го информират насаме за причината да бърза, ще бъда много, много благодарен. Благодаря ти за помощта.
— Във ваш интерес е, а и в негов, да замине колкото е възможно по-бързо, със или без хеликоптера. С нищо не можем да му помогнем. Съжалявам, но такава е истината. — Нюбъри продължаваше да си играе с чашата. — Сега той представлява много голяма опасност за вас, нали така?