— Щеше да нареди да ме удушат. — Дори за частица от секундата Хаким хан не се изкуши да каже на Ахмед, че тъкмо той бе изпратил убийците, които Ерики бе избил, или за опита с отровата, който също се беше провалил. — Преди седмица той би наредил да ме осакатят и ти с радост щеше да го направиш.
Ахмед го погледна. Очите му бяха хлътнали дълбоко и смъртта вече надничаше в тях.
— Откъде знаете толкова много?
— Такава е Божията воля.
Животът му гаснеше. И двамата го знаеха.
— Полковник Фазир ми показа един телекс за Ерики. — Хаким разказа на Ахмед за съдържанието му. — Мжитрик не е в ръцете ми, за да се пазаря за него, поне не засега. Мога да дам Ерики на Фазир или да му помогна да избяга. И в двата случая сестра ми е задължена да остане тук и не може да тръгне с него. Какво ще ме посъветваш?
— За вас е по-безопасно да дадете неверника на полковника като пишкеш, а пред нея да се преструвате, че не можете да попречите с нищо на… на арестуването му. Всъщност то си е така, ако полковникът го иска. Неверникът… неверникът ще се съпротивлява и ще го убият. Тогава можете тайно да я обещаете на оня от Тбилиси… но никога не му я давайте, така ще контролирате… така можете да го контролирате… но се съмнявам.
— А ако неверникът „успее“ да избяга?
— Ако полковникът го допусне… ще иска да му се плати.
— С какво?
— С Мжитрик. Сега или някога… някога в бъдеще. Докато неверникът е жив, Ваше височество, тя никога няма да се разведе с него — забравете саботьора, той беше по друго време, — а когато двете години… отминат, тя ще тръгне с него, тоест ако… ако той я остави… засега тук. Съмнявам се дори дали Ваше височество… — Ахмед затвори очи, тялото му се разтресе.
— Какво стана с Баязид и бандитите? Ахмед!
Ахмед не го чу. Виждаше степите, просторните равнини на своята родина и на дедите му, морето от трева, откъдето идваха предците, препускаха до стремето на Чингис хан, а после до внука му Кубилай хан, и до брат му Хулагу хан, който бе навлязъл в Персия, за да издигне планини от черепите на своите врагове. „Ето тук, в златните земи, още от древни времена — помисли си Ахмед, — в тези земи на вино, топлина, богатство и чувствени жени с очи на кошути, възхвалявани от древни времена, като Азадех… Ах, вече никога няма да мога да я взема така, както трябва да бъде взета, влачена за косата като военна плячка, преметната на седлото, за да бъде хвърлена и укротена върху вълчи кожи…“ Някъде отдалече чу собствения си глас:
— Моля ви, Ваше височество, бих желал да ви помоля за една услуга… искам да ме погребат в собствената ми страна и по нашия обичай… — „Тогава ще мога да живея вечно с духовете на дедите ми“ — помисли си той. Прекрасната страна го зовеше.
— Ахмед, какво стана с Баязид и бандитите, когато кацнахте?
Ахмед с мъка дойде на себе си.
— Те не бяха кюрди, просто хора от племената, правеха се на кюрди, а неверникът ги уби всичките, смачка ги като въшки… Полудя и ги изби — с нож и автомат, с ръце, с крака, със зъби, всички, освен Баязид, който поради клетвата си пред вас не искаше да застане срещу него.
— Остави го жив? — Хаким не можеше да повярва.
— Да, Бог да успокои душата му. Той… той пъхна пистолет в ръката ми и хвана Баязид, и го тикна пред дулото и аз… — Гласът му заглъхна, зелените вълни на тревата го зовяха, стигаха отвъд хоризонта…
— Уби ли го?
— О, да! Гледах… гледах го в очите. — В гласа на Ахмед прозвуча гняв. — Кучият му… син стреля в гърба ми два пъти без чест, кучият му син, така че умря без чест и без… мъжественост, кучият му син — Безкръвните устни се усмихнаха, той затвори очи. Вече умираше, думите му едва се долавяха. — Аз си отмъстих.