Хаким се опита да открие някакъв пропуск. Нямаше никакви пропуски и той се изненада. Това щеше да реши повечето от… щеше ли да реши всичко, ако се осъществи? Ако Ерики го направеше без нейно знание и помощ… Да я отвлече! Вярно, никой не би повярвал, че тя по своя воля ще наруши клетвата си. Отвлечена! „Мога публично да го заклеймя, а тайно да се радвам, ако искам тя да замине, а той да остане жив. Но трябва, това е единственият начин! За да спася душата й, трябва да спася него.“
Той за миг отвори очи в тишината на спалнята. По тавана играеха отблясъци от огъня. Видя в тях Ерики и Азадех. „Бог ще ми прости — помисли си той, докато заспиваше. — Но дали ще я видя пак някога?“
69
Техеран, близо до университета: 11,58 през нощта.
Шаразад стоеше в студения мрак до фалангата Зелени ленти, които задържаха масата скандиращи мюсюлмани. Бяха плътно един до друг и скандираха дружно „Аллаххх-ул акбаррр“ — жива бариера срещу две-три хиляди леви студенти и агитатори, които се приближаваха по улицата. Фенерчета и горящи факли, подпалени коли, оръжия, палки, просто тояги. Пръстите й стискаха автоматичния пистолет в джоба, гранатата беше готова в другия джоб.
— Бог е велик! — изкрещя тя.
Враговете се приближаваха бързо и Шаразад видя свитите им юмруци, възбудата и от двете страни нарастваше, виковете ставаха по-дрезгави, нервите по-опънати, тревогата растеше… „Няма друг бог, освен Бог…“ Сега вече бяха толкова близо, че можеше да различи отделни лица. Изведнъж разбра, че те не са тълпа сатанински революционери, поне не всички, че повечето от тях са студенти, мъже и жени на нейната възраст; жените бяха смели и без чадори, викаха за правата на жените, правото на глас и всички разумни, дадени от Бога, трудно извоювани неща, които нямаше да се върнат никога.
Върна се назад към замайващата възбуда на Похода на жените — всички облечени в най-хубавите си дрехи, с разпуснати коси, свободни като косите си, боркини за свобода и справедливост за всички във великата им нова ислямска република, където тя и нейният бъдещ син и Томи щяха да живеят щастливо навеки. Пред нея отново се изправи фанатикът с размахания нож, който унищожи бъдещето, но това вече нямаше значение. Ибрахим го спря, Ибрахим, водачът на студентите, той беше там, за да я спаси. „О, Ибрахим, тук ли си тази вечер, водиш ли ги така, както водеше нас? Тук ли си, пак в борба за свобода и справедливост и права на жените, или падна жертва в Ковис, както искаше, убивайки твоя зъл двулик молла, който уби баща ти, така както беше убит и моят?“
„Но… но татко бе убит от мюсюлмани, не от левичари — помисли си тя объркано. — А имамът все още е непреклонен, иска всичко да бъде както по времето на пророка… А Мешанг… А Томи бе принуден да замине. И принудителен развод, и принудителен брак с оня мръсен старец, и никакви права!“
— Какво правя тук? — възкликна тя в бъркотията. — Би трябвало да съм оттатък, при тях, би трябвало да съм оттатък при тях, а не тук… не, не, и оттатък не! Ами детето ми, бъдещият ми син, това е опасно за него и…
Някъде изгърмя пистолет, след него други, лудницата стана всеобща. Хората отпред се мъчеха да се оттеглят, отзад напираха да се включат в боя. Около Шаразад бушуваше някакво безумно море. Усети как я смазват и я носят напред, краката й едва докосваха земята. Някаква жена до нея изпищя и падна под краката на тълпата. Един старец се препъна и изчезна отдолу, мърморейки Шахадата, като едва не я повлече след себе си. Нечий лакът я удари в корема, тя извика от болка и страхът й се превърна в ужас.
— Томиии! Помогни миии… — изпищя Шаразад.
Стотина метра по-напред Том Локхарт бе притиснат от студентите към витрината на един магазин, палтото му бе разкъсано, фуражката му я нямаше. Бе по-отчаян от всякога. Часове наред бе търсил сред групите студенти, надявайки се въпреки всичко да я намери — сигурен беше, че е някъде сред тях. Къде другаде би могла да отиде? Определено не, не и в апартамента на онзи студент, който Джари каза, че били срещнали. Онзи Ибрахим, който не означавал нищо. „По-добре да е там, отколкото тук — помисли той отчаяно. — О, Господи, нека я намеря.“
Край него минаха някакви жени, повечето в западни дрехи, с джинси и якета, и в този миг той я видя. Опита се да си проправи път, но пак се бе припознал, извини се и отново се дръпна встрани, а след него се чуха няколко ругатни. Помисли, че я вижда от другата страна на улицата, но отново бе сбъркал. Момичето носеше дрехи за ски, подобни на тези на Шаразад, беше със същата прическа и на нейната възраст. Но носеше марксистко-ислямско знаме и огорчен от разочарованието си, той го наруга, мразеше го заради глупостта му. Виковете и лозунгите се набиваха в ушите му, възбуждаха го, искаше му се да грабне една тояга и да избие злобата от главите им.