„Тя е забравена от Бога, мила моя“ — беше казал Рос, когато го видя за последен път в Техеран, точно преди да я напусне. Не можеше да понесе да се разделят, без да се сбогуват; бе отишла при Толбът да пита за него и после, след няколко часа той почука на вратата й. Бяха сами в апартамента.
— Най-добре е да напуснеш Иран, Азадех — каза той. — Твоят любим Иран е съсипан. Тази революция е като всички останали: нова тирания заменя старата. Новите управници ще наложат своя закон, своята версия на Божия закон, така както шахът наложи своята. Вашите аятоласи ще живеят и умират като папи — някои добри, някои лоши, а някои зли. С времето светът ще стане малко по-добър, с вярата в човека, който изпитва нужда да хапе, да удря, да убива, да мъчи и изтезава ще, стане малко по-човешки и малко по-сдържан. Само хората объркват света, Азадех. И главно мъжете. Знаеш ли, че те обичам?
— Да. Ти го каза в селото. А ти знаеш ли, че те обичам?
— Да.
Толкова лесно беше да се върнат назад в утробата на времето, както когато бяха малки.
— Но ти вече не си малка, а аз съм тъжен, Азадех.
— Това ще мине, Джони — бе отвърнала тя, искайки той да е щастлив. — Ще премине, както ще преминат и тревогите на Иран. От векове сме имали ужасни времена, но те са преминавали. — Спомняше си как седяха заедно, вече не се докосваха, но бяха толкова близки.
После той се усмихна, вдигна ръка за своя поздрав — „Да не ти пука от нищо!“ — и тихо си отиде.
Отново нещо блесна в долината. Безпокойството й се върна. Нещо мръдна между дърветата и тя ги видя.
— Ерики! — Той се събуди моментално. — Виж там. Двама мъже на коне. Приличат на хора от племената. — Тя му подаде бинокъла.
— Виждам ги. — Мъжете бяха въоръжени и препускаха в дъното на долината. Бяха облечени като планинци, прикриваха се там, където беше възможно. Ерики вдигна бинокъла до очите си. Видя как от време на време поглеждат нагоре към тях. — Вероятно виждат хеликоптера, но се съмнявам дали могат да видят нас.
— Насам ли идват?
— Може би. — През болката и умората си той усети страха в гласа й. — Вероятно да. Ще стигнат за половин час. Имаме достатъчно време.
— Търсят ни. — Лицето й бе пребледняло. Тя се сгуши в Ерики. — Хаким сигурно е вдигнал тревога навсякъде.
— Не би го направил. Той ми помогна.
— Това беше, за да избягаш. — Тя нервно огледа платото, дърветата и планината, после отново погледна двамата мъже. — Но щом вече си избягал, той ще действа като хан. Не познаваш Хаким, Ерики. Той е мой брат, но преди всичко е хан.
През бинокъла той видя полускритото край пътя село. Слънчевите лъчи проблясваха по телефонните жици. Безпокойството му нарасна.
— Може би са само селяни, любопитни да видят кои сме. Но няма да чакаме, за да разберем. — Той й се усмихна уморено. — Гладна ли си?
— Да, но съм добре. — Тя забързано започна да сгъва килима, който бе много стар, безценен и един от любимите й. — Повече съм жадна, отколкото гладна.
— И аз, но сега се чувствам по-добре. Сънят му помогна. — Погледът му обходи планините, сверявайки видяното с онова, което помнеше от картата. Погледна за последен път към мъжете, все още далече долу. За известно време бяха в безопасност, освен ако нямаше други наоколо. Той тръгна към кабината. Азадех набута килима отзад и затвори вратата. Забеляза в нея дупки от куршуми, които не бе виждала преди. В гората, много по-близо до тях, проблесна слънчево отражение, но никой от двамата не го видя.
Главата на Ерики го болеше, чувствуваше се слаб. Натисна пусковия бутон. Загряване — незабавно и точно. Бърза проверка на уредите. Оборотомерът беше разбит, нямаше компас, нямаше автоматичен засечник. Някои от уредите не му бяха нужни — шумът на двигателите щеше да му подскаже кога стрелките са навлезли в зеления сектор. Стрелките на резервоарите обаче бяха застинали на една четвърт. Нямаше време да проверява дали са в изправност и дали има други повреди, а дори и да имаше, какво би могъл да направи? „Всички богове — големи и малки, стари и нови, живи или мъртви, или вие, които тепърва ще се родите, бъдете днес на моя страна, ще имам нужда от цялата помощ, която можете да ми дадете.“ Погледът му падна върху кукрито — смътно си спомняше, че го бе пъхнал в джоба на седалката. Несъзнателно протегна ръка и го докосна. Допирът до него го опари.