Слънцето докосна хоризонта. Един мюезин се обади откъм града, само един, гласът му бе несравним, подканващ. Звукът изпълни слуха му и цялото му същество и той се заслуша, забравил всичко останало. Облекчението и радостта се смесиха с думите, подканата и безкрая — и той я остави. Тя го чакаше безпомощна, сама. Очакваше го в залеза на слънцето, боеше се за него, тъгуваше за него, усещаше, че се решава бъдещето. Чакаше така, както само една жена може да чака.
Призивът спря. Сега беше много тихо, всичко бе замряло. Очите му видяха стария град с цялото му древно великолепие, пустинята зад него, безкрая отвъд хоризонта, видяха го такъв, какъвто е. Старк чу звука на излитащ реактивен самолет и призива на морските птици. После мекото „път-път-път“ на хеликоптер отнякъде и реши.
— Теб — рече той на фарси, — теб обичам аз.
— Теб обичам аз завинаги — промърмори тя почти разплакана. После го чу да въздиша и разбра, че отново са заедно.
— Време е да си вървим у дома, мила. — Той я взе в прегръдките си. — Време е всички да си вървим у дома.
— У дома е там, където си ти — отвърна тя и вече не се страхуваше.
Хотел „Оазис“: 11,52 вечерта.
Телефонът издрънча неприятно в тъмното и изтръгна Гавалан от дълбокия сън. Той опипа наоколо, запали нощната лампа.
— Ало?
— Ало, Андрю, обажда се Робърт Нюбъри. Извинявай, че се обаждам толкова късно, но…
— О, няма нищо, нали ти казах, че можеш да се обадиш до полунощ. Как мина? — Нюбъри бе обещал да се обади и да му каже какво е станало на приема. Обикновено Гавалан не си лягаше по това време, но тази вечер се извини, остави ги да празнуват след десет часа и за секунди бе заспал. — Какво ще правим утре?
— С удоволствие мога да ти съобщя, че негово превъзходителство Абадани прие поканата на шейха да ловуват през деня със соколи в оазиса Ал Сал, така че перспективата изглежда добра, той ще бъде изолиран през целия ден. Лично аз му нямам доверие, Андрю, и определено ти препоръчваме да изтеглиш хеликоптерите и хората си колкото е възможно по-бързо и по-дискретно и да приключиш операциите тук за един-два месеца, докато не ти се обадим. Става ли?
— Да, чудесни новини. Благодаря. — Гавалан се отпусна назад. Беше нов човек; леглото го изкушаваше, сънят го приканваше. — Вече съм планирал да спра работата за известно време — рече той със страхотна прозявка. — Всички са потвърдили, преди залез-слънце. — Усети нервността в гласа на Нюбъри, но го отдаде на вълнението, потисна още една прозявка и добави: — Скрагър и аз ще сме последни — ние вземаме самолета за Бахрейн с Касиги, за да видим Макайвър.
— Добре. Как, по дяволите, успяхте с Абадани не знам и не искам да знам, но сваляме колективната си шапка пред вас. Сега, ъ-ъ, неприятно ми е да съобщавам лоши новини наред с добрите, но току-що получих телекс от Хенли от Табриз.
— Неприятности? — Сънят изчезна.
— Боя се, че е така. Звучи странно, но ето какво пише. — Прошумоля хартия, после се чу: — Хенли пише: „Научихме, че вчера или снощи е имало някакво нападение срещу Хаким хан, предполага се, че е намесен и капитан Йоконен. Снощи той е избягал към турската граница със своя хеликоптер, като е взел жена си Азадех против волята й. Издадена е заповед от името на Хаким хан за арестуването му за опит за убийство и отвличане. В момента в Табриз се водят големи боеве между враждуващи фракции и това затруднява точните доклади. Ще ви изпратим подробности, щом получим информация.“ Това е всичко. Учудващо, нали? — Мълчание. — Андрю? Чуваш ли ме?
— Да… да, чувам те. Просто… просто се опитвам да си събера мислите. Нали не е възможно да има грешка?
— Съмнявам се. Изпратих спешен сигнал за повече подробности. Утре може би ще получим нещо. Предлагам да се свържеш с финландския посланик в Лондон и да го предупредиш. Телефонът на посолството е 01-766-8888. Съжалявам.
Гавалан му благодари и замаян затвори телефона.
Неделя
4 март 1979 г.
72
В турското село: 10,20 сутринта.