— Изпратен къде в Истанбул? — чу тя гласа си.
— Първо в затвора, с оглед на сигурността, където неговият посланик ще може да го посети и ако такава е Божията воля, ще бъде освободен.
— Защо трябва да бъде изпращан в затвора? Не е направил ни…
— Има награда за главата му. Жив или мъртъв. — Майорът леко се усмихна. — Необходима му е защита — има дузини ваши сънародници в селото и наблизо, които умират от глад. Не се ли нуждаете и вие от защита? Нима не сте идеалната жертва за отвличане, нима ханът няма да откупи единствената си сестра веднага и щедро? А?
— С радост ще се върна, ако това ще помогне на съпруга ми — отвърна тя веднага. — Но ако се върна, каква… каква гаранция имам, че съпругът ми ще бъде защитен и изпратен в Истанбул, майор ефенди?
— Никаква. — Той стана и се надвеси над нея. — Алтернативата е, ако не съдействате по ваша собствена воля, да бъдете изпратена до границата днес, а той… той ще трябва да се осланя на съдбата си.
Тя не стана и не отдръпна ръката си от възглавницата. Нито погледна към него. „Бих го направила с радост, но щом си отида, Ерики ще остане беззащитен. Да съдействам? Означава ли това да легна с този мъж по собствена воля?“
— Как трябва да съдействам? Какво искате да направя? — попита тя и се ядоса, защото гласът й бе много неуверен.
Той се засмя ехидно:
— Да направите това, което всички жени намират за трудно: да бъдат послушни и да правят това, което им се каже, без да спорят, и да престанат да се правят на умни. — Обърна се на пети. — Ще останете тук в хотела. Аз ще се върна по-късно. Надявам се дотогава да сте готова… да ми дадете правилен отговор. — И излезе.
„Ако се опита да ме изнасили, ще го убия — помисли тя. — Не мога да легна с него. Съпругът ми никога няма да ми прости, а и аз няма да си простя, защото и двамата знаем, че това няма да гарантира неговата свобода или моята, дори и така да беше, той не би могъл да живее с тази мисъл и ще иска да си отмъсти. Нито пък аз бих се примирила със себе си.“
Стана и се приближи до прозореца, погледна навън към оживеното село и покритите със сняг планини. Границата беше съвсем наблизо.
— Единственият шанс за Ерики е аз да се върна — промърмори тя. — Но аз не мога, не без разрешението на майора. А дори и тогава…
В полицейския участък: 11,58 по обед.
Ерики дръпна и долният край на средния железен прът се изтръгна. По пода се посипа цимент. Той го набута бързо обратно в дупката, погледна през вратата по коридора. Не се виждаше никакъв пазач. Натъпка бързо малките парченца цимент и мазилка около основата, за да я замаскира. Беше дърпал желязото почти цяла нощ, без да го изпуска — както куче не би изпуснало кокал. Сега имаше оръжие и лост, за да огъне останалите пръчки.
„Ще ми трябва половин час, не повече“ — помисли си той и седна доволен на леглото. Снощи, след като бяха донесли храната, полицаите го бяха оставили сам, уверени в здравината на решетките. Тази сутрин му донесоха кафе с гаден вкус и парче черен хляб и го гледаха, без да разбират, когато попита за майора и жена си. Не знаеше как е на турски „майор“, нито името на офицера, но когато посочи с жест ревера си и имитира ранга му, те го разбраха и само вдигнаха рамене. Казаха нещо на турски, но той не разбра, и си отидоха. Сержантът не се появи повече.
„Всеки от нас знае какво да прави — помисли той. — Азадех и аз, всеки от нас е изложен на риск, всеки ще направи всичко възможно. Но ако я докоснат или наранят, никакъв Бог няма да помогне на този, който я е докоснал, докато съм жив. Кълна се.“
Вратата в края на коридора се отвори и пред килията застана майорът.
— Добро утро — поздрави той. Ноздрите му се свиха от лошата миризма.
— Добро утро, майоре. Къде е жена ми, моля, и кога ще ни пуснете да си вървим?
— Съпругата ви е в селото, в пълна безопасност, отпочинала. Видях я лично. — Майорът го изгледа замислено, забеляза мръсотията по ръцете му, погледна внимателно ключалката, решетките на прозореца, пода и тавана. — Нейната сигурност и отношението към нея зависят от вас. Разбирате ли?
— Да, да, разбирам. И като старши полицейски служител тук ще ви държа отговорен за нея.
— Добре — засмя се ехидно майорът, после усмивката му изчезна. — Изглежда, че е най-добре да избегнем конфронтацията. Ако съдействате, ще останете тук тази вечер, а утре ще ви изпратя под стража в Истанбул, където вашият посланик може да ви види, ако иска, за да ви съдят за престъпленията, в които ви обвиняват, или да бъдете екстрадиран.