Моллата се изпречи пред него.
— Ето пълномощията ни! — Размаха някакви хартии пред лицето на полицая и го смути още повече, защото той не можеше да чете.
— Най-добре първо да идете в участъка… — заекна той, после с облекчение видя, че колата на участъка се носи към тях по пътя от селото. Тя зави в снега, занесе няколко метра и спря. Майорът, сержантът и двама полицаи слязоха с автомати в ръце. Заобиколен от зелените, моллата тръгна към тях, без да се плаши.
— Кои сте вие? — попита грубо майорът.
— Молла Али Миандири от комитета на Хвой. Дойдохме да влезем във владение на нашето имущество, похитителя и жената в името на имама и народа.
— Жена? Имате предвид Нейно височество сестрата на Хаким хан?
— Да. Нея.
— „Имам“? Имам кой?
— Имам Хомейни, мир нему.
— А, аятолах Хомейни — каза майорът, засегнат от титлата. — И кой „народ“?
По същия груб начин моллата бутна хартиите в лицето му.
— Народът на Иран. Ето пълномощията ни.
Майорът взе листовете, разгледа ги внимателно. Бяха два, надраскани набързо на фарси. Сержантът и неговите двама души се бяха разгърнали и заобиколили камиона с автомати в ръце. Моллата и зелените ги гледаха презрително.
— Защо не са изготвени в съответната правна форма? — попита майорът. — Къде са полицейският печат и подписът на шефа на полицията в Хвой?
— Не ни трябват. Подписани са от комитета.
— Какъв комитет? Нищо не знам за комитети.
— Революционният комитет на Хвой има пълномощия в тази област и над полицията.
— Тази област? Тази област е Турция!
— Искам да кажа пълномощия над областта до границата.
— Пълномощия от кого? Къде са пълномощията ви? Покажете ми ги!
През младежите сякаш премина ток.
— Моллата ви ги показа — каза войнствено един от тях. — Комитетът подписа документа.
— Кой го е подписал? Вие ли?
— Аз го подписах — отвърна моллата. — Законно е. Съвсем законно. Комитетът е властта. — Видя, че авиаторите го гледат втренчено. — Какво чакате? Зареждайте хеликоптера!
Преди майорът да успее да каже нещо, единият от тях рече почтително:
— Извинете, ваше преподобие, таблото е разбито, някои от уредите са счупени. Не можем да летим, преди да направим пълна проверка. Ще бъде по-безопасно да…
— Неверникът е летял безопасно чак от Табриз през нощта и през деня, кацнал е безопасно, защо вие да не можете да летите през деня?
— Просто ще бъде по-сигурно да го прегледаме, преди да летим, ваше преподобие.
— По-сигурно? Защо по-сигурно? — намеси се грубо един от зелените и тръгна към него. — Ние сме в ръцете на Бога и вършим Божието дело. Искате ли да забавите Божието дело и да оставите хеликоптера тук?
— Разбира се, че не, разби…
— Тогава се подчини на моллата и го зареди! Веднага!
— Да, да, разбира се — рече примирено пилотът. — Както желаете.
Тримата побързаха да изпълнят нареждането. Майорът беше шокиран, като видя, че пилотът — капитан от ВВС, допуска така лесно да бъде смачкан от младия нахалник, който сега го гледаше с безизразен, предизвикателен поглед.
— Комитетът има юрисдикция над полицията, ага — говореше моллата. — Полицаите служеха на сатанинския шах и са заподозрени. Къде са похитителят и… сестрата на хана?
— Къде са пълномощията ви да минавате границата й да питате каквото и да било? — Направи се на ядосан майорът.
— В името на Бога, това са достатъчни пълномощия! — Моллата заби пръст в документите. Един от младежите зареди оръжието си.
— Недей — предупреди го майорът. — Ако натиснете само един спусък на наша територия, армията ни ще мине през границата и ще изгори всичко оттук до Табриз!
— Ако е такава Божията воля! — Моллата му отвърна със същия втренчен поглед, тъмните му очи и черната брада подчертаваха решителността му. Той презираше майора и разпуснатия режим, който представляваше пред него този човек с униформата си. Война сега или по-късно — за него бе все едно, той бе в ръцете на Бога и вършеше Божието дело, а словото на имама щеше да ги отведе до победа — през всички граници. Но сега не беше време за война, имаше много неща да се направят в Хвой, трябваше да смачкат левите, да потушат бунтовете, да унищожат враговете на имама и затова в тези планини всеки хеликоптер бе безценен.