— Табриз Едно. HFC от Техеран, чувате ли ме?
Отново не получи отговор, но това не го тревожеше. Радиовръзката в планината винаги е трудна, никой не го очакваше, Ерики Йоконен и командирът на базата нямаха причини да организират постоянно радио подслушване. Продължаваше да се изкачва и облаците скоро обвиха машината. Слава Богу, че върхът още се виждаше, а отвъд него пътят щеше да се снижава към базата, разположена само на километър по-долу.
Сутринта стигна изключително трудно до малката военновъздушна база Галег Морги, разположена недалеч от международното летище на Техеран. Макар че напусна апартамента си преди разсъмване, стигна в базата едва когато бледото слънце се беше издигнало високо сред замърсеното небе. Наложи му се на няколко пъти да се връща и заобикаля, тъй като уличните боеве продължаваха и много от пътищата бяха блокирани — някои с нарочно издигнати барикади, други просто преградени от опожарени коли и автобуси. По заснежените тротоари лежаха трупове, стенеха ранени. На два пъти го връщаха разгневени полицаи, но той продължи с обиколките и в крайна сметка успя да стигне до базата. С изненада установи, че порталът към тренировъчната школа зее отворен и неохраняван от никого. Край него винаги имаше войници. Вкара колата и я паркира в един от хангарите на С-Г. Вътре беше пусто, не се виждаха механици от наземния персонал.
Денят беше студен и той се беше навлякъл с пълна зимна екипировка. Снегът покриваше полето и по-голямата част от пистата. Докато чакаше, реши да прегледа машината 206, с която му предстоеше да лети. Всичко беше в ред. Резервните части за Табриз — ротор за опашния мотор и две хидравлични помпи, бяха вече поставени в багажното отделение. Резервоарите бяха пълни и това позволяваше непрекъснат полет от два и половина — три часа или около триста и петдесет-четиристотин километра, в зависимост от вятъра, височината на полета и скоростта. Нямаше да мине без междинно зареждане. Според плана на полета трябваше да зареди в Бандар-е Пахлави — пристанище на брега на Каспийско море. Изкара с лекота машината на пистата. После адът се отприщи и той изведнъж се оказа в центъра на разгорещено сражение.
Камиони, натоварени с войници, нахлуха с рев през портала и се насочиха към пистата. Посрещна ги дъжд от куршуми, изстреляни откъм главните административни сгради и хангарите на базата. Други камиони се появиха по обиколния път и в движение отвърнаха на огъня. Последва ги верижен бронетранспортьор „Брен“, от картечниците му излиташе огън. Петикин с ужас разпозна нашивките и инициалите на „Безсмъртните“, изписани върху каските на войниците. След тях се появиха бронирани коли с военна полиция и цивилни — този район на базата вече беше завзет. Още преди да разбере какво става, четирима яки мъже го сграбчиха и го повлякоха към една от бронираните коли, закрещяха му нещо на фарси.
— За Бога, аз не говоря фарси — извика в отговор той. Мъчеше се да се измъкне. Един от нападателите го удари с юмрук в корема, той се сви, изтръгна се от ръцете на останалите и го просна на земята с добре отмерено кроше, но един друг измъкна пистолета си и стреля. Куршумът проби яката на парката му и рикошира в бронята на транспортната кола зад него. Замириса на кордит. Той замръзна на място, някой го сграбчи изотзад, а войниците се нахвърлиха отгоре му с ритници и юмруци. В същия момент се появи някакъв полицейски офицер.
— Американец? — попита на завален английски той. — Ти американец?
— Англичанин съм! — извика Петикин, опитвайки се напразно да се освободи от ръцете на мъжете, които го притискаха към бронираната кола. Устата му се пълнеше с кръв. — Аз съм от С-Г и това там е моята…
— Американец! Саботьор! — Полицаят навря пистолета си в лицето му и Петикин ясно видя как пръстът му се свива около спусъка. — Ние от САВАК много добре знаем, че вие, американците, носите само беда!
Обзе го ужас, но в мъглата на помътеното му съзнание внезапно проникна крясък и железните ръце около тялото му се отпуснаха. Като насън видя, че пред него стои млад англичанин, облечен в униформа на парашутист, с червена барета на главата и петлици на капитан. От двете му страни стояха тежковъоръжени войници с ориенталски черти, в коланите им бяха затъкнати гранати, на гърбовете им имаше раници. Капитанът небрежно подмяташе една граната с лявата си ръка. Петикин забеляза, че капсулата й е на мястото си, а младежът я подмята така, сякаш е обикновен портокал. На колана му висеше кобур, до него имаше нож със странна кания. Той извика нещо на фарси, после рязко посочи Петикин и хеликоптера зад гърба си. След това се изпъна пред него, отдаде му чест и тихо просъска: