— Откъде светлина, когато всички останали нямат?
— Имаме собствен генератор. На покрива. Младежът се усмихна странно. Зъбите му бяха много бели.
— Чужденците имат светлина и отопление, иранците — не.
Макайвър понечи да му отговори, но реши, че е по-добре да премълчи.
— Получихте ли съобщение? Съобщение да напуснете? Съобщение днес?
— Да — отвърна Макайвър. Едно съобщение в офиса и едно в апартамента — Джени го беше намерила в пощенската кутия. В него пишеше само: „На първи декември ви предупредихме да напуснете. Защо сте още тук, ако не сте врагове? Остава ви малко време. Подпис: Университетски поддръжници на Ислямската република в Иран.“
— Вие, ъ-ъ, вие представител на университета ли сте?
— Ние сме вашият комитет. Моля, напуснете веднага. По-добре ще е враговете никога да не се връщат. Нали?
Макайвър и Локхарт излязоха. Революционерите ги последваха по стълбите. От седмици асансьорите не работеха.
Улицата беше все още пуста, нямаше тълпи и стрелба, само далеч се чуваха изстрели.
— Не се връщайте. Имате само три дни. Макайвър го зяпна.
— Невъзможно. Имам много рабо…
— Опасно е. — Младежът и останалите, също толкова млади, чакаха мълчаливо и ги наблюдаваха. Не всички бяха въоръжени с пушки. Двама носеха тояги. Двама се държаха за ръце. — Не се връщайте. Много лошо. Три дни, комитетът казва. Разбрахте ли?
— Да, но някой от нас трябва да зареди генератора или телексът ще спре и тогава ще изгубим връзка, и…
— Телексът не е важен. Не се връщайте. Три дни. — Младежът търпеливо им направи знак да тръгват. — Тук е опасно. Не забравяйте, моля. Лека нощ.
Макайвър и Локхарт се качиха на колите си, които ги чакаха заключени в гаража под сградата, чувствувайки завистливите погледи на иранците. Макайвър караше своя четириместен „Роувър“, модел 65-а година, когото наричаше Лулу и поддържаше в добро състояние. Локхарт беше заел колата на Скот Гавалан — малък, очукан стар ситроен, съзнателно поддържан в лошо състояние, макар и с форсиран двигател и идеални спирачки, така че, ако се наложи, да бъде много бърз. Подкараха колите и след втория завой спряха един до друг.
— Тези негодници говореха наистина сериозно — започна Макайвър сърдито. — Три дни? Не мога да не отида в офиса цели три дни!
— Да. И какво сега? — Локхарт погледна в огледалото за обратно виждане. Младежите бяха завили зад първия ъгъл, стояха там и ги наблюдаваха. — По-добре да тръгваме. Ще се видим в твоя апартамент — добави той бързо.
— Да, но утре сутринта, Том, сега нищо не можем да направим.
— Но аз исках да се върна в Загрос — трябваше да тръгна днес.
— Знам. Остани и утре. Иди вдругиден. Ногър може да направи чартъра, ако дойде разрешението, в което се съмнявам. Ела към десет.
Макайвър видя, че младежите тръгват към тях.
— Към десет, Том — повтори той забързано, включи на скорост, изруга и потегли.
Младежите се увериха, че си отиват, и водачът им Ибрахим се зарадва — не искаше да се сблъсква с чужденци или да ги убива. Или да ги дава под съд. Само САВАК. И виновните полицаи. И враговете на Иран, вътре в Иран, които искаха да върнах шаха. И всички предателски марксисти-тоталитаристи, които се противопоставяха на демокрацията и свободата на вероизповеданието и на свободата на образованието и университетите.
— Ех, ще ми се да имам и аз такава кола — рече един от младежите завистливо. — Беше модел шестдесет и осма, нали, Ибрахим?
— Шестдесет и пета — поправи го Ибрахим. — Един ден ще я имаш, Али, както и бензина, с който да я пълниш. Един ден ще бъдеш най-известният писател и поет в цял Иран.
— Отвратително е, че тези чужденци имат толкова много богатства, когато съществува такава бедност в Иран — обади се друг.
— Скоро всички ще си отидат до един. Завинаги.
— Мислиш ли, че тези двамата ще се върнат утре, Ибрахим?
— Надявам се, че не — отвърна той с уморена усмивка. — Ако се върнат, не знам какво ще правим. Мисля, че достатъчно ги изплашихме. Но въпреки това ще трябва да наглеждаме този блок поне два пъти на ден.