По онова време работеше във военновъздушната база Галег Морги край Техеран и обучаваше пилоти от иранските ВВС. След десет дни трябваше да поеме новото си назначение в Загрос, където, според договора, който несъмнено щеше да вбеси жена му още повече, трябваше да стои три седмици в месеца, а само четвъртата можеше да прекарва в Техеран. Сутринта, побеснял от гняв, той беше отговорил на нейното писмо и отговорът замина за Англия по специален куриер: „Стой си там, щом искаш, но престани да ме ядеш и да си навираш носа в неща, които не разбираш! Купи си твоята крайградска къща, но знай, че където и да се намира тя, аз НИКОГА няма да живея в нея! Имам хубава работа, плащат ми добре за нея, харесвам я, толкоз! Ако благоволиш да си отвориш очите, ще видиш, че имахме нелош живот. Когато се женехме, ти прекрасно знаеше, че съм пилот, че това е моята професия и едва ли ще живеем в Англия! Затова престани да ме тормозиш! Прави каквото си решила…“
По дяволите! Как може да мрази Иран, след като не знае нищо за него, никога не е напускала Техеран, дори не е опитвала истинска иранска храна? Времето си прекарваше сред отегчените английски съпруги, чиято единствена мечта беше да получат нова покана за прием в посолството, където да им сервират неизменния жилав ростбиф, сандвич с кисели краставички и блудкав чай, но въпреки това до една бяха убедени, че всичко английско е превъзходно, особено кухнята — варени моркови и брюкселско зеле, варени картофи, полусурово говеждо и прегорено агнешко…
— Горкичкият, изглеждате толкова нещастен! — меко каза тя.
Той се обърна към гласа й и светът изведнъж стана друг.
— Какво ви тревожи? — попита тя и на лицето й се изписа загриженост.
— Извинете — промърмори той, объркан и смутен от близостта й. Сърцето му заблъска в гърлото, никога не беше изпитвал подобно нещо. — Взех ви за фея, изскочила направо от „Хиляда и една нощ“! — С усилие млъкна, решил, че не бива да дрънка подобни глупости. — Извинете ме, бях на хиляди мили оттук… Казвам се Локхарт, Том Локхарт.
— Зная — усмихна се дяволито тя. Кафявите й очи весело блестяха, добре очертаните устни разкриваха безупречно бели и равни зъби, дългата й коса беше гарвановочерна, а кожата й имаше цвета на иранската земя — маслиненокафява и матова. Беше облечена в бяла копринена рокля. Обонянието му долови финия й парфюм. Изправена в цял ръст, тя стигаше едва до брадичката му. — Вие сте онзи лош капитан, който поне три пъти на ден ругае бедния ми братовчед Карим.
— Какво? — объркано я погледна Локхарт, не можеше да се съсредоточи. — Кого?
— Ей онзи там — вдигна ръка тя. Младежът в цивилни дрехи учтиво им се усмихна, но Локхарт не го позна. Беше изключително красив, с тъмна къдрава коса и безупречно телосложение. — Моят много специален братовчед Карим Пешади, капитан в Кралските военновъздушни сили на Иран. — Очите й с дълги черни мигли се насочиха към лицето му и той отново усети как сърцето му се свива.
„Овладей се, за Бога! Какво става с теб?“
— Ами… опитвам се да не ги ругая… Правя го само в краен случай, за тяхно добро… — Безуспешно се помъчи да си спомни нещо от служебното досие на капитан Пешади, отказа се и премина на фарси: — Но ако ваша светлост ми окаже изключителната чест да ми съобщи името си, аз обещавам да… — млъкна да потърси точната дума, не успя и прибягна до заместител: — … Обещавам да бъда ваш роб завинаги и да обърна специално внимание на негово превъзходителство братовчед ви!
Тя доволно плесна с ръце.
— Какво удоволствие, скъпи господине! Негово превъзходителство братовчед ми не спомена, че говорите нашия език! Излезли от вас, думите звучат прекрасно!