Заедно с краля и кралицата тук бяха и техните придворни, сред които забелязах двама или трима чужди посланици, а с тях пристигна и елитът на чужденците, които живееха във Вийет. Те се разположиха на пурпурните пейки. Жените седяха, повечето от мъжете останаха прави. Черната им редица, изпъната като фон, приличаше на тъмна амалгама, на която се отразяваха пищните цветове пред тях. И тези пищни цветове бяха различни по отблясък, по оттенък, по степенуване; средният ред бе зает от матрони в кадифета и сатени, с пера и скъпоценности, пейките отпред, в дясно от кралицата, бяха определени, изглежда, само да много млади девойки, цветът, а може би би трябвало да кажа пъпките, на вийетската аристокрация. По тях нямаше скъпоценности, накити на косите, кадифета или коприни; простота, чистота, въздушна лекота цареше сред тази девическа група. Млади главички, със сплетени коси и нежни фигури (готвех се да напиша фигури на нимфи, но това щеше да е невярно; няколко от тези девойки, които едва бяха навършили шестнадесет или седемнадесет години, бяха с фигури напети и едри като здрава двадесет и петгодишна англичанка) — нежни фигури, облечени в бяло, бледорозово или ясносиньо, навеждаха на мисли за рай и ангели. Познавах две от тези розови и бели човешки екземпляри. Бяха ученички на мадам Бек — госпожиците Матилд и Анжелик — ученички, които през последната си година в училището би трябвало да са в най-горния клас, но чиито мозъци не успяха да ги измъкнат по-далеч от второ отделение. По английски бяха под мое ръководство и трябва да призная, че за да успеят да преведат смислено само една страница от „Уейкфийлдския викарий“ на Оливър Голдсмит, аз положих огромни усилия. Тъй също в продължение на три месеца едната от тях сядаше на масата срещу мен и количествата хляб, масло и компоти, които поглъщаше, бяха същинско чудо, надминато единствено от големите резени хляб, които отнасяше в спалнята си, когато не бе в състояние да ги изяде на масата. Това бе истина — самата истина.
Познавах и друго едно от тези ангелчета — най-хубавото, или поне по-естественото на вид. Тя седеше до дъщерята на един английски благородник, също откровено, но надменно момиче. И двете бяха с групата на английското посланичество. Тя — моята позната — имаше тънка, стройна фигура, съвсем различна от едрите размери на чуждестранните госпожици; косата й също така не бе стегнато слепена и навита като раковина или сатенена шапчица; косата й приличаше на истинска коса и се къдреше от главата, дълга, вълниста и разпиляна. Тя разговаряше оживено и по всичко личеше, че е доволна от себе си и своето положение. Не погледнах към доктор Бретън, но знаех, че и той е забелязал Дженевра Фаншоу — беше притихнал, отговаряше едносрично на майчините си забележки и скрито въздишаше. Защо въздишаше? Признал си бе, че обича трудната любов; в случая вкусът му бе напълно задоволен. Неговата любима се усмихваше от една сфера, далеч по-нисша от собствената му. Той не можеше да я наближи, не беше сигурен, че ще го дари с усмивка. Местата ни бяха близо до пурпурните пейки, невъзможно беше да не ни забележат от там, и то очи тъй остри и проницателни като тези на мис Фаншоу; и наистина много скоро тя ни съзря — съзря поне доктор Бретън и мисис Бретън. Аз стоях в сянката, да не се забелязвам, защото не желаех да ме познае веднага. Тя втренчи очи в доктор Бретън, а сетне вдигна далекогледа, за да разгледа майка му; миг след това усмихнато зашепна нещо са съседката си. Но тъй като започваше представлението, вниманието й бе привлечено от сцената.