На концерта няма да се спирам, читателят едва ли би се интересувал от моите впечатления, а и безсмислено ще е да го отбелязвам, защото не съм познавач. Младите дами от консерваторията, поради това, че бяха силно изплашени, не се представиха кой знае как на двата рояла. Господин Жозеф Еманюел седеше край тях, докато свиреха, ала той не притежаваше нито такта, нито влиянието на своя роднина, който при подобни обстоятелства непременно щеше да принуди ученичките си да се надъхат с героизъм и самообладание. Господин Пол щеше да постави дебютантките между два огъня — ужаса от слушателите и страха от него самия, — щеше да ги въодушеви с пламъка на отчаянието, защото щеше да ги доведе до ужас. Господин Жозеф не съумя да стори това.
След пианистките в бял муселин се появи една изискана, зряла начумерена дама в бяла сатенена рокля. Тя пя. Пеенето й ми подействува като хитростите на някой фокусник. Питах се как ли го постигаше — как преправяше гласа си тъй, че да се извисява и снишава, да издава такива трели; някоя простичка шотландска песен, изпълнена от обикновен уличен певец, често ме е вълнувала много по-дълбоко.
Подир нея се изстъпи един джентълмен, който, като извиваше ниско тялото си към краля и кралицата и често-често притискаше облечената в бяла ръкавица ръка към областта на сърцето, нададе отчаяни вопли срещу някоя си „невярна Изабел“. Струваше ми се, че особено ми се щеше да спечели симпатиите на кралицата, ала освен ако дълбоко греша, нейно величество го слушаше по-скоро от учтивост, отколкото от интерес. Душевното състояние на въпросния джентълмен бе особено мъчително и на мен ми олекна, когато най-сетне завърши.
Някои от хоровите изпълнения ми се сториха най-сполучливите номера от вечерното забавление. Имаше представителки от най-добрите хорове в страната — типични дебелички лабасекурки. Тези достойни дами пееха, без да се превземат. Сърдечните им излияния имаха поне едно достойнство — ухото се насищаше със задоволство от мощните им гласове. През цялото представление — плахи инструментални дуети, предвзети вокални сола, звучни хорови изпълнения — вниманието им бе поделено между сцената и доктор Бретън. Невъзможно ми бе да го забравя и не преставах да се питам как ли се чувствува, какво ли мисли, дали се забавлява, или напротив. Накрая се обади:
— Как ви се вижда всичко това, Люси? Притихнахте много — рече той с присъщия си весел глас.
— Притихнах — отвърнах му, — защото ми е интересно — не само музиката, но и всичко наоколо.
Той продължи да разговаря с такова самообладание и спокойствие, че аз се зачудих дали наистина е видял онова, което бях видяла и аз. Прошепнах:
— Мис Фаншоу е тук. Забелязахте ли я?
— О, да. Видях, че и вие я забелязахте.
— Дали е дошла и мисис Чолмондли, как мислите?
— Мисис Чолмондли е тук с много голяма компания. Да, Дженевра е в нейната свита, а мисис Чолмондли е в свитата на лейди… която пък е в свитата на кралицата. Ако тоя не бе един от типичните европейски незначителни кралски дворове, чийто най-тържествен блясък не е друго освен провинциализъм в празнични труфела, всичко щеше да е наред.
— Стори ми се, че Дженевра ви видя, нали?
— И аз тъй мисля. Погледнах я няколко пъти, след като вие отместихте поглед от нея, и имах честта да наблюдавам едно малко представление, което вие си спестихте.
Не запитах какво е било. Изчаках го да ми каже сам — нещо, което той стори.
— Мис Фаншоу — обясни той — е с една другарка, дама от аристокрацията. Виждал съм и друг път лейди Сара, лекувал съм благородната й майка. Тя е горда девойка, но никак не е надменна и аз се съмнявам, че Дженевра е спечелила симпатиите й, като е взела съседите им на присмех.
— Какви съседи?
— Мене и моята майка. Що се отнася до мен, това е съвсем естествено. Нищо, струва ми се, не е по-достойно за осмиване от един млад лекар буржоа, но да си присмива на майка ми! Никой не е осмелявал да я подиграва досега. Знаете ли, че присмехулно изтеглените й устни и саркастично насоченият далекоглед извикаха у мен много странни чувства.
— Не обръщайте внимание, доктор Джон. Не си заслужава. Когато Дженевра е в лекомислено настроение, както тази вечер, окото й няма да мигне да се присмее и на онази кротка, замислена кралица или дори на оня меланхоличен крал. Подбуждат я не злорадство, а чистото, безвредно лекомислие. За вятърничава ученичка няма свети неща.
— Но вие забравяте, че аз никога не съм приемал мис Фаншоу като вятърничава ученичка. Нима за мен тя не беше божество — ангелът на моя живот?
— Хм! В това беше и грешката ви.
— Да си призная, без да се залъгваме с надути фрази или измислени сантименталности, наистина имаше един момент преди шест месеца, когато я мислех за божествена. Спомняте ли си разговора ни за подаръците? Не бях докрай откровен с вас по този въпрос; жарта, с която го подехте, ме развесели. За да чуя докрой каквото имахте за ми кажете, аз ви се представих по-наивен, отколкото съм. Изпитанието с подаръците за пръв път ми показа, че Дженевра е смъртна. Ала хубостта й все още ме омайваше. Допреди три дни, допреди три часа аз все още бях неин роб. Когато мина край мен тази вечер, тържествуваща в хубостта си, чувствата ми й отдадоха своята почит; ако не бе оня злощастен присмех, все още щях да й бъда най-предан слуга. Тя мажеше да се посиграе с мене и макар че щях да се почувствувам уязвен, нямаше да ме отблъсне. Чрез мен тя в продължение на десет години не би могла да стори онова, което за миг само успя да направи чрез моята майка.