Той помълча известно време. Никога преди не бях виждала толкова плам и тъй малко светлина в сините очи на доктор Джон.
— Люси — подхвана отново, — погледнете майка ми и ми кажете, без страх и без милост, в каква светлина я виждате вие?
— Каквато съм я виждала винаги — англичанка от средната класа, облечена с вкус, макар и прекалено строго, винаги естествена, със сдържан и жизнерадостен характер.
— Така я виждам и аз — бог да я благослови! Веселите могат да се смеят с мама, но само безхарактерните могат да й се присмиват. Никой не ще я осмее — поне не с мое съгласие; който го стори, ще спечели моето презрение — антипатията ми…
той спря и тъкмо навреме, защото бе започнал да се ядосва — да се ядосва повече, отколкото случаят заслужаваше. Тогава не знаех, че е имал двойна причина да се раздразни от мис Фаншоу. сиянието на лицето му, смелата извивка, която възмущението придаваше на добре оформената му долна устна, ми го разкриха в нова и учудваща светлина. Но редките пристъпи на гняв у сдържаните и кротки хора не са приятни за гледане; не ми хареса и отмъстителния трепет, който сгърчваше силното му младо тяло.
— Плаша ли ви, Люси?
— Не разбирам защо чак толкова се ядосахте.
— Затова — прошепна той в ухото ми, — защото Дженевра не била нито чист ангел, нито добронамерена жена.
— Глупости! Преувеличавате. Тя не е страшна.
— Но е страшна за мене. Където вие сте заслепена, аз мога да прозра. Ала стига по този въпрос. Чакайте да се позабавлявам, като подразня мама. Ще й кажа, че дреме. Мамо, моля ти се, събуди се.
— Джон, да знаеш, че аз ще те събудя, и то как, ако не се държиш по-прилично. Няма ли да млъкнете с Люси, за да чувам какво пеят?
В това време хорът изпълняваше нещо гръмогласно и под неговото прикритие ние бяхме водили нашия разговор.
— Кой, ти ли да чуеш песента, мамо? Залагам моите копчета за яка, които са истински, срещу твоята фалшива брошка, че…
— Моята брошка ли е фалшива, Греъм? Глупаво момче. Знаеш много добре, че това е скъпоценен камък.
— Ха! Това е една от твоите фантазии. Тебе са те измамили!
— Да ме измамят не е толкова лесно, колкото си въобразяваш. Откъде познаваш младите дами от кралската свита, Джон? Забелязах, че две от тях ти отделиха доста голямо внимание през последния половин час.
— Бих предпочел да не ги гледаш.
— Защо? Защото едната подигравателно насочваше далекогледа си към мене ли? Тя е хубаво, глупаво момиче, но нима се страхуваш, че нейният присмех ще разтревожи старата дама?
— Разумната, възхитителна стара дама! Мамо, за мен ти си повече от десет съпруги.
— Не бъди тъй излиятелен, Джон, защото може да припадна и ще трябва да ме изнасяш, а натежа ли ти по този начин, сигурно ще прекроиш последните си думи и ще възкликнеш: „Майко, едва ли десет жени ще са по-лоши за мен, отколкото си ти!“
След концерта идваше тегленето на лотарията с благотворителна цел. Антрактът помежду послужи за всеобща почивка и най-приятното възможно раздвижване и объркване. Бялото ято напусна сцената, вместо него излезе група от забързани мъже, които започнаха да я подготвят за тегленето, а сред тях — и най-зает от всички — отново се появи познатия силует, не висок, но деен, изпълнен с енергия и дейност за трима. Как се трудеше този господин Пол! Как се разпореждаше и в същото време как се впрягаше в работа! Поне шестима души се въртяха наоколо му, за да местят роялите и т. н., но въпреки това той подлагаше рамо. Преливащата му енергия дразнеше, но беше и забавна. Аз отчасти се възмущавах, ала се и развличах от тази суетня. Но в цялото си раздразнение и предубеждение не можех, докато го гледам, да не открия една приятна „наивност“ във всичко, което вършеше и говореше; нито пък да остана сляпа за известни характерни черти на лицето му, които изпъкваха особено ясно сега, при контраста с групата от по-кротки изражения — дълбоката, будна проницателност на очите му, силното му чело, бледо, широко и изпъкнало, подвижната му, изразителна уста. Той не притежаваше спокойствието на силата, ала бе изпълнен с нейното движение и с нейния плам.