Междувременно целият салон се бе раздвижил, повечето от зрителите бяха станали и стояха прави, за разнообразие, другите се разхождаха наоколо, всички разговаряха и се смееха. Пурпурната част представляваше особено оживена сцена. Дългият облак от господа се бе разпокъсал и се бе смесил с дъгата от дами. Двама-трима мъже с външност на военни приближиха до краля и поведоха разговор с него. Кралицата, стана от стола си се плъзгаше сред редицата от млади дами, които ставаха, щом минеше край тях; видях я на всяка да оказва някакъв знак на внимание — мила дума, поглед или усмивка. На двете хубави английски девойки — лейди Сара и Дженевра Фаншоу, тя каза няколко думи; когато ги остави и двете, а особено последната, сякаш заискриха от задоволство. След това ги заговориха няколко други дами и наоколо им се събра малък кръг от мъже: сред тях — най-близко до Дженевра — стоеше конт Дьо Амал.
— Тук е ужасно задушно — рече доктор Бретън и скочи нетърпеливо. — Люси, майко, искате ли да излезем на чист въздух?
— Ти иди с него, Люси — рече мисис Бретън. — Аз предпочитам да поседя.
Аз също бих предпочела да остана, но желанието на Греъм бе по-важно от моето. Придружих го.
Нощният въздух ни се стори остър — поне на мене, защото той сякаш не го и усещаше; ала беше много тихо и осеяно със звезди небе се простираше над нас съвсем ясно. Наметната бях с кожен шал. Поразходихме се по тротоара. Като минавахме под една лампа, Греъм хвана погледа ми.
— Виждате ми се замислена, Люси. Заради мене ли?
— Страхувам се само, че сте наскърбен.
— Нищо подобно. Затова развеселете се като мене. Когато и да умра, Люси, убеден се, че няма да е от любов. Може да се чувствувам засегнат, може би понякога да се натъжавам, но досега нито сърдечна болка, нито дълбоко сърдечно страдание са успявали да обхванат цялото ми същество. В къщи винаги съм весел, нали?
— Така е.
— Драго ми е, че тя се присмя на майка ми. Не бих заменил старата дама за десет хубавици. Тази подигравка ми направи голямо добро. Благодаря ви, мис Фаншоу! — И той вдигна шапката от къдравите си коси и си поклони с насмешка. — Да — продължи Греъм, — благодаря й. Тя ме накара да почувствувам, че девет от десетте части на сърцето ми са били всякога здрави като желязо, а десета пусна кръвчица от едно одраскване — пробождане с ланцет, което ще мине много бързо.
— Сега сте ядосан, разгорещен и негодуващ. Утре ще мислите другояче.
— Кой, аз да съм разгорещен и негодуващ? Не ме познавате! Напротив, сгорещяването ми мина. Студен съм като нощта — която впрочем май е твърде хладна за вас. Да се връщаме.
— Доктор Джон, това е внезапна промяна.
— Не е. Или ако е, за нея има основателни причини — две основателни причини. Едната ви я казах, а сега да се връщаме.
Трудно стигнахме до местата си. Лотарията бе започнала и залата бе обхваната от вълнение. Тълпи задръстваха коридора, по който трябваше да минем; наложи се да поспрем. Поглеждайки случайно наоколо — всъщност чула бях да се произнася името ми, — забелязах съвсем наблизо вездесъщия, неизбежния господин Пол. Гледаше ме сериозно и упорито — гледаше мене, или по-скоро розовата ми рокля, и хаплива забележка блещукаше в очите му. Той имаше навика да се изказва за облеклото както на учителките, тъй и на ученичките в пансиона на мадам Бек — навик, който учителите приемаха като обидно нахалство. Досега не му бях давала повод, защото безличната ми ежедневна дреха не привличаше внимание. Не бях в настроение да се раздразвам повече тази вечер. Вместо да пренебрегна закачката му, реших да пренебрегна присъствието му и рязко отвърнах лице и се загледах в ръкава на доктор Джон, чиято черна дреха ми се стори много по-приятна за съзерцание и утеха, много по-дружелюбна, много по-мила, отколкото, помислих си, мрачното и намръщеното лице на учителя. Доктор Джон сякаш несъзнателно одобри предпочитанието, защото погледна към мен и рече тихо:
— Да, стойте близо до мене, Люси, тези блъскащи се граждани не уважават кой знае колко хората край себе си.
Но не успях да остана вярна на себе си. Поддавайки се на някакво влияние, хипнотично или кой знае какво — влияние нежелано, неприятно, ала силно, — отново погледнах да видя отишъл ли си е господин Пол. Не, той стоеше на същото място и все още ме гледаше, но с различен поглед. Проникнал бе в мислите ми и бе прочел желанието ми да го отблъсна. Подигравателният, но развеселен поглед се бе превърнал в мрачна гримаса и когато му кимнах с намерение да се сдобрим, в замяна получих вдървен и гневен поклон.