— Кого ядосахте, Люси? — прошепна доктор Джон усмихнато. — Кой е този ваш див приятел?
— Един от учителите у мадам Бек — много кисел човек.
— Точно сега ми изглежда много разгневен. Какво му сторихте? За какво е всичко това? Ах, Люси, Люси! Обяснете ми какво значи то.
— Няма нищо загадъчно, повярвайте ми. Господин Еманюел е раздразнителен и понеже погледнах ръкава ви, вместо да му се кланям и да го поздравя, сметна, че не го уважавам.
— Малкият… подхвана доктор Джон. Не зная какво щеше да добави, защото тъкмо в този миг едва не паднах в краката на тълпата. Господин Пол грубо бе разтласкал околните и си пробиваше път с такова незачитане на другите, че от това се случи истинска блъсканица.
— Струва ми се, че той е онова, което сам би нарекъл „злобен“ — заяви доктор Бретън. Тъй си мислех и аз.
Бавно и трудно се провряхме през прохода и най-сетне отново заехме местата си. Тегленето на лотарията продължи близо час. Беше въодушевяваща и забавна картина и понеже всеки от нас имаше билет, и ние изживявахме непрестанното люшкане между надежда и страх, изисквано от завъртането на колелото. Две малки момиченца, на по пет и на шест годинки, изтегляха числата, съответно от сцената се обявяваха и наградите. Печалбите бяха многобройни; макар с не особена стойност. Стана тъй, че и доктор Джон, и аз поотделно спечелихме по нещо. Аз — табакера, а той — дамска шапка — ефирен син тюрбан, изпъстрен със сребърни нишки, от едната страна с кичур пера, подобни на снежен облак. Той беше много склонен да направим замяна, но аз не поисках и да чуя и до ден-днешен пазя тази табакера. Когато я поглеждам, тя ми напомня за старите времена и за една щастлива вечер.
Доктор Джон от своя страна държеше тюрбана си с протегната напред ръка, стиснат между палеца и показалеца, и го разглеждаше с такава смесица от уважение и притеснение, че извикваше бурен смях. След като го разгледа, понече да сложи нежния предмет на пода между нозете си. Изглежда, нямаше никаква представя как трябваше да се отнася с него и как да го пази. И ако майка му не се бе притекла на помощ, сигурна накрая щеше да го стисне под мишница като мъжки цилиндър. Тя го върна обратно в кутията за шапки, откъдето го бе извадил.
През цялата вечер Греъм беше много весел и тази веселост изглеждаше естествена и неподправена. Държането и видът му са трудни за описание; у него имаше нещо особено и по свой начин оригинално. То не бе обикновено сдържане на страстите — той притежаваше неизчерпаема, дълбока и здрава сила, която без никакви мъчителни усилия съзряваше Разочарованието и изтръгваше отровния му зъб. Държането му тази вечер напомняше ония качества, които бях съзряла у него, когато като лекар се занимаваше с болните, грешните и страдащите в Бас Вий. Изглеждаше едновременно решителен, издръжлив и благоразположен. Кой не би го харесал? У него не се забелязваха слабости, които притесняват и те карат да се чудиш как да му помогнеш; от него не се излъчваше раздразнителност, която разтревожва спокойствието и погасява радостта; от неговите устни не си изливаше киселина, която изгаря до костта; очите му не изстрелваха злобни стрели, които да пронижат — ледени, ръждиви и отровни — сърцето. До него човек намираше почивка и убежище, край него — благодатно слънце.
И все пак той нито бе опростил, нито бе забравил мис Фаншоу. Ядоса ли се веднъж, доктор Бретън, изглежда, трудно се умилостивяваше; веднъж отчужден, той не се връщаше назад. Поглеждаше я често — не крадливо и смирено, а решително и открито. Сега Дьо Амал стоеше досами нея; наблизо седеше мисис Чолмондли — и те, и тя бяха изцяло погълнати от разговорите, веселието и вълнението, обхванало пурпурните столове, както и останалата плебейска част от публиката. По време на някакъв особено вълнуващ разговор Дженевра повдигна на няколко пъти ръка. Красива гривна просветваше на нея. Забелязах, че искрите й заблестяха в очите на доктор Джон и се разгоряха в някакъв насмешлив пламък. Той се засмя.
— Смятам — рече, — че ще оставя тюрбана на обичайния си жертвен олтар. Там поне, уверен съм, ще го харесат. Дори гризетката не приема подаръка с по-голяма охота. Странно! Защото, доколкото знам, тя е момиче от добро семейство.
— Ала вие не знаете образованието й, доктор Джон — обясних аз. — Прехвърляна през целия си живот от едно чуждестранно училище в друго, тя спокойно може да прибави неграмотността към списъка на своите недостатъци. А доколкото разбирам от думите й, баща й и майка й са възпитани почти по същия начин.