Тогава Греъм надникна навън и като видя наоколо само просторни пола и непривичния силует на тополи и липи, наредени край незабележимите огради, започна да се досеща какво е станало; той подвикна на кочияшът да спре, слезе, качи се на капрата и сам хвана юздите. Благодарение на него пристигнахме благополучно у дома с близо час и половина закъснение.
Марта не ни бе забравила. В камината играеше весел огън, а масата в трапезарията бе наредена за вечеря. Зарадвахме се и на двете. Вече се сипваше зимната зора, когато си отидохме по стаите. Съблякох розовата рокля и дантелената наметка с чувства, много по-радостни, отколкото когато ги обличах. Сигурно не всички, които блестяха с красивите си дрехи на този концерт, са могли да си кажат същото, защото не всички са били ощастливени от приятелството, с неговата спокойна утеха и скромни надежди.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА
РЕАКЦИЯ
Още само три дни и трябва да се връщам в пансиона. Броях всеки миг от тези дни по часовниковите стрелки. Как бих искала да забавя хода им, но те се изплъзваха, докато ги наблюдавах, отишли си бяха вече, когато аз все още треперех, че може да отлетят.
— Люси няма да си тръгва днеска — опита се да ме придума мисис Бретън, докато закусвахме. — Тя знае, че можем да й издействуваме нова отсрочка.
— Не бих пожелала, дори да ми я предлагат — отвърнах. — Копнея да сме се сбогували и пак да съм на улица „Фосет“. Тази сутрин трябва да си вървя. Да си вървя, и то веднага. Багажът ми е опакован и завързан.
Оказа се, че тръгването ми зависело от Греъм. Беше казал, че ще ме придружи, а се случи да е зает през целия ден; завърна се на заздрачаване. Последва кратка словесна схватка. Мисис Бретън и синът й настояваха да пренощувам при тях. Готова бях да се разплача — тъй раздразнена и нетърпелива бях, че още не съм тръгнала. Копнеех да ги напусна, както престъпникът на ешафода копнее да спуснат острието — исках болката да е вече преминала. Те не биха могли да си представят колко дълбоко бе желанието ми за това. В това отношение не можеха да проумеят чувствата ми.
Бе вече тъмно, когато доктор Джон ме доведе с кола пред вратите на мадам Бек. Лампата над тях светеше. Валеше ноемврийски дъжд, както бе валяло през целя ден. Светлините блещукаха по мократа улична настилка. В подобна нощ преди година за пръв път пристъпих същия този праг; сцената не се различаваше от сегашната. Помнех дори формите на паветата, които бях разглеждала със смутени очи, докато с разтуптяно сърце чаках да се отключи вратата, пред която стоях — самотница и просителка. В онази нощ бях срещнала и този, който сега стоеше до мене. Нима не му бях напомнила за тази среща, нима не бях му обяснила случилото се? Не, не бях, нито пък желаех да го сторя. Това бе приятна мисъл, скътана в паметта ми и съхранена грижливо там.
Греъм дръпна звънеца. Отвориха веднага, защото бе часът, когато приходящите ученички се разотиваха — съответно Розин беше на поста си.
— Не влизайте — казах му аз, но той влезе за малко в силно осветеното антре. Не исках да види, че „сълзите са на очите ми“, защото бе твърде добър и не биваше да забелязва подобни признаци на тъга. Всякога бе готов да лекува, да успокоява, а в случая, макар да беше лекар, не бе по силите му нито да ме излекува, нито да ми помогне.
— Смелост, Люси. Мислете за майка ми и за мен като за истински приятели. Ние няма да ви забравим.
— Нито пък аз ще ви забравя, доктор Джон.
Внесоха куфара ми. Стиснали си бяхме ръцете за сбогом; извърнал се беше вече да тръгне, но не беше спокоен. Не бе сторил и не бе казал достатъчно, за да успокои своето добро сърце.
— Люси — пристъпи той след мене, — много самотна ли ще бъдете тук?
— Отначало да.
— Добре тогава, мама скоро ще мине да ви види, а междувременно ще ви кажа какво ще направя. Ще ви пиша — просто всяка весела глупост, която ми хрумне, — може ли?
„О, добро, милостиво сърце!“, помислих си, ала поклатих глава усмихнато и рекох:
— И дума да не става. Не се нагърбвайте с подобна задача. Вие да ми пишете на мене! Няма да имате време!
— О, ще намеря, или пък ще си оставя време. Довиждане!
Отиде си. Тежките врати се затръшнаха подире му. Секирата бе паднала, болката ме бе пронизала.
Не си позволих да мисля, нито да страдам, преглътнах сълзите, като да бяха вино, и влязох във всекидневната на мадам да направя задължителното посещение на уважение и учтивост. Посрещна ме с чудесно изиграна сърдечност — бе дори излиятелна, макар и кратка в приветствията си. След десет минути ме освободи. От голяма трапезария преминах в училищната трапезария, където ученичките и учителите се бяха събрали за вечерно занимание. Отново ме приветствуваха за добре дошла и стори ми се, доста сърдечно. След това бях свободна да се прибера в спалнята.