„Дали наистина ще ми пише Греъм?“, запитах се, докато сядах изморена на ръба на леглото.
Разумът, промъквайки се крадлива в здрача на тази дълга тъмнееща стая, прошепна вразумително:
„Веднъж може да пише. Той е добър и добротата му ще го подтикне към подобно усилие. Ала това не може да продължи — няма да се повтори. Голямо е онова безразсъдство, което разчита на подобно обещание, безумна е вярата, която е в състояние да вземе дъждовната локва, оцеляла по-дълго с неизчерпаем, неспирно избликващ извор.“
Сведох глава. Останах замислена повече от час. Разумът продължаваше да ми нашепва, положил на рамото ми изсъхнала ръка, а тънките му ледени устни докосваха ухото ми.
„Но дори, продължаваше той, дори и да пише, какво от това? Нима смяташ да му отговаряш? Ах, глупачке, предупреждавам те! Отговори му кратко. Не се надявай на сърдечно доволство, на разгъване на интелекта, не си позволявай да се впускаш в описание на чувства, не изпускай контрол над ни една от наклонностите си, не разчитай на обмяна на приятелство, не храни надежда за взаимна сърдечност.“
„Но ти не ми се караше, когато разговарях с Греъм“, проплаках аз.
„Не, отвърна той, не беше нужно. За теб разговорите са полезни. Ти разговаряш неумело. Докато говориш не можеш да забравиш, че си незначителна, не подхранваш илюзиите си. Болката, лишенията, немотията ти пречат да се изразяваш…“
„Но, прекъснах го, когато външността е безлична и речта недодялана, не е ли хубаво, ако успееш в писаното слово да изразиш по-ясно онова, което трепетните устни не могат да изкажат?“
А Разумът отвърна: „На своя отговорност подхранваш тази надежда и тя ти вдъхва смелост да пишеш вдъхновено!“
„А нима никога не бива да давам израз на онова, което чувствувам?“
„Никога!“ — заяви Разумът.
Изстенах от жестокостта му. Никога, никога — о, тежка дума. Този злодей Разум, не ще ме остави да вдигна глава, да се усмихна, да се надявам, той няма да се успокои, докато не ме види смазана, примирена, превита и прекършена в пръстта. Според него аз съм се родила единствено за да се трудя за къшея хляб, да очаквам предсмъртните болки и цял живот да живея без надежда. Възможно е Разумът да е прав, ала нищо чудно, че понякога с радост му се противопоставяме, бягаме от жилавата пръчка и търсим закрила при Въображението — неговия кротък, жизнерадостен враг, нашата свидна Помощница, нашата божествена Надежда. Трябва да бягаме от оковите му от време на време въпреки жестокото отмъщение, което ни очаква, когато се върнем. Разумът е отмъстителен като дявол, за мен той винаги е бил злокобен като мащеха. И ако съм му се подчинявала, то е било послушание на страха, а не на любовта. Отдавна да съм загинала от неговото безпощадно отношение — от неговите ограничения, от безсърдечието му, от недоимъка му, от ледената му постеля, от безжалостните му, безспирни удари — ако не беше тая по-добра сила, към която храня тайна и вечна вярност. Често този Разум ме е прокуждал в черната нощ, посред зима, в студения сняг, подритвайки ми за препитание оглозгания кокал, захвърлен от кучетата, безжалостно ви е заявявал, че в складовете му няма вече нищичко за мене, рязко ми е отказвал правото да пожелавам нещо по-добро. Тогава, поглеждайки нагоре, съзирала съм в небесата един по-висш разум сред ореол от звезди, от които най-централната, най-ярката ми е изпращала съчувствен и грижовен лъч. Един дух, по-мек и по-добър от Човешкия Разум, се е спускал с тих полет над пустинята и е донасял със себе си въздуха на вечното лято, ухаещ с парфюма на цветовете, които не увяхват, носил ми е лъх на дървета, чийто плод е животът, зефир от един свят, чийто ден се осветява не от слънцето. Този добър ангел е засищал глада ми с храна, сладка и странна, росно-бяла жътва, събирана от искрящи ангели в първите часове на божествения ден. Нежно е изтривал горчивите сълзи, които животът изплаква, добросърдечно ми е давал покой от смъртната умора, великодушно е вдъхвал надежда и подтик на вцепененото от отчаяние тяло. Божествено, състрадателно, подкрепително влияние! Когато превия колене пред други освен бога, то ще бъде пред тези бели и крилати нозе, красиви и на планината, и в полето. Храмове са вдигани на слънцето, олтари са посвещавани на луната. О, по-висша слава! За теб ръцете нищо не издигат, устните не изричат заклинания, ала сърцата векове наред те обожават неотстъпно. Ти имаш обител, твърде голяма, за да се огради със стени, твърде висока за купол — храм, чийто под е вселената, обреди, чиито материи се излъчват от душата, насочени към хармонията на световете!