Съществуват ли зли изчадия, нечовеци, които завиждат на човешкото щастие? Съществуват ли зли духове, които витаят във въздуха и го правят отровен за човека? Нима подобно нещо се бе надвесило над мен?
В този огромен странен таван се понесе странен звук. Уверена бях, че чувам, както ми се стори, крадливи стъпки по пода, нещо като че се измъкна откъм ъгъла, населяван от зловещите наметки. Извърнах се. Свещта едва мъждукаше, стаята беше дълга; но с очите си видях ясно като в бял ден по средата на тази страховита стая някаква фигура, облечена в черно и бяло; полите й бяха прави, тесни, черни; глава бе увита и забулена в бяло.
Мисли, каквото искаш, читателю, разправяй ми, че съм била развълнувана от писмото, заявявай ми, че съм сънувала. Кълна се: видях там, в онази стая, в оная нощ, един образ, досущ като МОНАХИНЯТА.
Извиках; призля ми. Ако образът ме беше приближил, сигурно щях да припадна. Той се оттегли. Аз хукнах към вратата. Не помня как съм слязла по всичките ония стълби. Инстинктивно отминах училищната трапезария и се отправих към всекидневната на мадам. Нахлух вътре. Изкрещях:
— Горе на тавана има нещо. Бях там, видях нещо. Вървете и го вижте — вървете всички.
Казах „всички“, защото стаята ми се стари пълна с хора, макар всъщност да имаше само четирима — мадам Бек, майка й — мадам Кинт, която беше болна и бе дошла при дъщеря си, брат й, господин Виктор Кинт, и още някакъв мъж, който, като влязох, разговаряше със старата дама и бе гърбом към вратата.
От смъртния страх и слабостта, които изпитвах, трябва да съм била бледа като вощеница. Чувствувах студ и треперех. Всички скочиха разтревожени, заобиколиха ме. Аз настоявах да бързат към тавана. Присъствието на госта ме зарадва и окуражи. Стори ми се, че щом има мъже, те ще помогнат. Тръгнах към вратата, подканвайки ги да ме следват. Те се опитаха да ме спрат, но аз крачех напред. Трябваше и те за видят онова, което бях видяла — онова странно нещо, застанало в средата на тавана. И тогава си спомних за моето писмо, оставено на скрина заедно със свещта. Безценното ми писмо! Човекът или духът трябваше да бъдат пропъдени, за да си го върна. Затичах нагоре окрилена, защото сега знаех, че не съм сама. Те бяха длъжни да дойдат.
Уви! Когато стигнах до тавана, вътре беше тъмно като в рог, свещта беше изгаснала. За щастие някой, май че мадам, с привичното й хладнокръвие, бе донесла лампата от стаята. Щом те дойдоха, светъл лъч прониза плътния мрак. Ето я свещта ми, закрепена на скрина. Но къде бе писмото? Започнах да се оглеждам за него, а не за монахинята.
— Писмото ми, писмото ми! — задъхвах се и хленчех аз извън себе си от тревога. Заопипвах пода, извивайки неистово ръце. Жестока, жестока орис! Единствената капчица утеха ми бе измъкната преждевременно, преди да вкуся докрай сладостта й!
Не зная какво са правили другите в това време, не ги и поглеждах. Задаваха ми въпроси, на които не отговарях, ровеха из ъглите, приказваха за някакви разхвърляни наметки, за някакъв счупен или разместен прозорец на покрива — не зная за какво още. Заявиха дълбокомислено, че „нещо или някой е бил тука!“
— О, те са ми взели писмото! — извиках аз полудяла, като опипвах пода и лазех по него.
— Какво писмо, Люси? Мило момиче, какво писмо? — запита познат глас в ухото ми. Можел ли да вярвам на слуха си? Не, вдигнах поглед. Да вярвам ли на очите си? Не ме ли мамеше гласът? Нима сега пред мен стоеше авторът на моето писмо? Нима този господин, застанал край мен в мрачния таван бе Джон Греъм — доктор Бретън?
Да, той беше. Извикали го тук тази вечер, защото старата мадам Кинт се почувствувала зле; той е бил вторият мъж във всекидневната, когато съм нахлула там.
— Това моето писмо ли беше, Люси?
— Да, вашето — вашето — писмото, което вие ми написахте. Дошла бях да го прочета тук на спокойствие. Не успях да намеря друго място, където да останем насаме с него. Пазих го през целия ден — отворих го чак вечерта. Едва го бях прочела. Не искам да го загубя. О, писмото ми!